Нищожност на договорната клауза за възнаградителна лихва 30.08.2020

І. Увод

В областта на договорните отношения царува принципът, че страните могат свободно да определят съдържанието на сключения между тях договор. Разпоредбата на чл. 9 от Закона за задълженията и договорите1 обаче поставя граници на тази свобода – доколкото уговореното съдържание не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави2.

Тази статия изследва случаите, при които договорно уговорената възнаградителна лихва излиза извън тези граници, което от своя страна води и до най-тежката предвидена в закона санкция, а именно нейната нищожност. В следващите редове ще бъдат разгледани въпросите в кои случаи може да се приеме че е налице тази нищожност.

II. Нищожност на уговорената между страните възнаградителна лихва

1. Относно договорната възнаградителна лихва

1.1. Договорната възнаградителна лихва съставлява граждански плод. Тя е цена, която се дължи за ползването на предоставена от насрещната страна по договор парична сума или други заместими вещи, които са предоставени за определено в договора време. Задължението за заплащане на договорната възнаградителна лихва има периодичен и акцесорен характер3. Определя се съобразно размера на заетата сума и продължителността на ползването ѝ. То може да възникне както въз основа на гражданско, така и въз основа на търговско правоотношение4. Договорната възнаградителна лихва следва да се различава от лихвите, които имат обезщетителен характер5.

1.2. Същевременно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗЗД предвижда правомощие за Министерския съвет да определя императивна горна граница на договорната лихва. Такава е била определена с Разпореждане № 1238 на МС от 25 юни 1951 г.6, съгласно което размерът на договорната лихва е не повече от 5.5%. Впоследствие то е изменено с Постановление № 5 на МС от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите7, което определя само размера на законната лихва. По-късно Разпореждане № 1238 е отменено с Постановление № 72 на МС от 1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута8.

Наличието на нормативно установена горна граница на договорната лихва обаче не е непознато на българското право. Дори е имало закони против лихвоимството, като някои от нарушенията на установените с тях забрани са били въздигнати в престъпления9. От своя страна чл. 573, ал. 2, изр. 2 от отм. ЗЗД10 е установявал, че договорната лихва в никакъв случай не може да бъде по-голяма от „дванадесеть на стоте годишно“.

1.3. Следва да бъдат направени и следните уточнения – на първо място, за нищожност на подобна уговорка може да се говори при договора за заем, уреден в ЗЗД, на следващо – при договора за заем, който сключва заложна къща с клиент, но и при договорите за потребителски кредит по ЗПК. Към момента нормативно ограничение на договорната възнаградителна лихва съществува по отношение дейността по предоставяне на парични заеми по занятие, обезпечени със залог върху движими вещи, установени с Наредба за дейността на заложните къщи11. В чл. 18 от нея е уредено изрично, че максималният месечен размер на лихвите по заемите не може да е по-голям от три на сто. От 23 юли 2014 г. е в сила и изменение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит12, което определя петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения като максимална граница, до която може да се уговаря годишен процент на разходите по договорите за потребителски кредит.

Съдилищата приемат че, дори и процесният договор за потребителски кредит да е сключен преди посоченото изменение на разпоредбата на чл. 19 от ЗПК, съдържащите се в него уговорки с прекалено високи лихви (многократно по-високи от законната лихва за забава) са неравноправни по смисъла на ЗЗП (позовавайки се на препращането на чл. 24 от ЗПК) и противоречат на добрите нрави, поради което са нищожни13. Приема се, че именно съществуващият обществен морал преди извършването на посочените законодателни промени е обосновал предприемането на изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което да ограничи възможността икономически по-силният участник в оборота да налага на по-слабия условия в договора между тях, при които да реализира необосновано висок приход, водещ до извод за липса на полагане на грижа на добрия търговец. Заемодателят следва да преценява платежоспособността на всички свои клиенти и да не прехвърля риска от неизпълнението на сключваните от него договори на малкото платежоспособни длъжници, което от своя страна води до значителен приход, надхвърлящ разходите за дейността му, обичайната печалба, която се полага при такива случаи, без да предоставя каквато и да е допълнителна престация отвъд заема. Укоряващият подобни действия обществен морал е довел до нуждата от изменение на съществуващата правна уредба, като съдилищата приемат, че целта на законодателя е създаване на правило за поведение, което да гарантира баланс между интересите на потребители на небанкови кредити и професионалните заемодатели.

1.4. Съдебната практика приема, че търговските сделки или отделни техни клаузи също могат да бъдат обявени за нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД с оглед изричното препращане на чл. 288 от ТЗ. Предвид това чл. 430, ал. 2 от ТЗ не може да обоснове възможността да бъде уговаряна безгранична по размер възнаградителна лихва по търговска сделка14.

Същевременно в правната теория се застъпва становището, че подобно разрешение противоречи на духа на търговското право и дори при уреждане на максимална граница на договорната възнаградителна лихва от страна на Министерския съвет, тя не би следвало да се прилага на основание чл. 288 от Търговския закон15 спрямо клаузите на сделка, по която и двете страни са търговци или ако заемателят е търговец. Във връзка със застъпваното становище се посочват следните аргументи: че лихвата между търговци се дължи дори и когато не е уговорена; че е възможно уговарянето на лихви върху лихви; че търговците могат да уговорят висока неустойка без възможност за намаляване и със скорошен падеж16.

По отношение на гореописаното становище биха могли да се направят няколко уточнения. Безспорно, равенството в максимално допустимия размер между договорните възнаградителни лихви по граждански договори и договори между търговци не би било в синхрон с принципите на търговското право. Подобна постановка обаче не бива да се абсолютизира и да води до извод за невъзможност принципно да бъде нормативно регламентирана максимална граница и по отношение на сделките, по които и двете страни са търговци или само заемателят има такова качество. Трябва да се приеме, че подобна граница би следвало да бъде определена, но тя да бъде значително по-висока от тази, която се прилага в гражданските правоотношения. Дори и спрямо търговец уговарянето на прекомерна възнаградителна лихва би могло да доведе до накърняване на добрите нрави и принципите за справедливост и недопускане на неоснователното обогатяване. Не бива да се слага знак за равенство между различните видове търговци – така едноличният търговец би се считал за еднакво третиран с акционерните дружества, които по своето естество изискват по-голям капитал и кумулират повече имущество, както и с дружеството с ограничена отговорност, чийто съдружник при сключване на сделка със значително неравновесие в престациите би загубил само вложеното в дружеството, но не и своето лично имущество.

Във връзка с ограничението за намаляване на неустойката по търговски сделки с Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК на ВКС приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, и в частност да уговарят неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен – и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските, така и за търговските сделки – аргумент от чл. 288 от ТЗ. Възможността да се уговаря лихва върху лихвите също не би следвало да е безгранична. Подобна уговорка също би могла да бъде нищожна при твърде завишен размер на лихвите върху лихви.

Систематично тълкувайки уредбата на търговския закон, може да се направи извод, че добрите нрави се приемат като граница на договорната свобода и при търговските сделки. Като примери могат да се посочат чл. 70, ал. 1, т. 4 in fine; чл. 303а, ал. 1, изр. 2; чл. 303а, ал. 2, изр. 2; чл. 309а, ал. 3, изр. 1 in fine; чл. 341, изр. 1 от ТЗ. Противното би имало обратен ефект и би довело до опасност новообразуваните търговски предприятия да са поставени в по-лошо положение спрямо икономически по-силните и вече утвърдени търговци, които биха могли да налагат твърде тежки условия на своите неопитни съконтрагенти, което би ги поставило в непрекъсната опасност от преустановяване на търговската им дейност и правото би се оказало безсилно срещу подобно недобросъвестно договорно поведение.

1.5. Други автори приемат, че основният лихвен процент, определен от БНБ по реда на чл. 35 от ЗБНБ, представлява законната възнаградителна лихва, но при заеми между търговци приложение намира разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, която не определя максимален размер на договорната възнаградителна лихва и тя може да бъде договаряна свободно между търговци, без възможност за намаляването ѝ, като подобно искане се счита за неоснователно17.

На практика липсата на изрична уредба в чл. 10, ал. 2 от ЗЗД мотивира заемодателите често да определят очевидно несъразмерно високи лихви – от порядъка на 200% годишно18, а по отношение на договорите за потребителски заеми се установяват случаи, при които годишният процент на разходите достига над 900%19. Затова следва да се приеме че, дори и при липса на установена от МС горна граница на договорната възнаградителна лихва, съдът би могъл да я обяви за нищожна поради противоречието ѝ с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗЗД. Приемането, че липсва горна граница за уговарянето на възнаградителна лихва, би довело до нарушаване на основните принципи на нашето гражданско право – справедливост, добросъвестност и недопускане на неоснователното обогатяване.

2. За добрите нрави

Както вече бе посочено20, в областта на договорните отношения царува свободата на договарянето. Тя обаче не е безгранична. Нейни ограничители се явяват добрите нрави и императивните правни норми. Добрите нрави са морални норми, които съществуват в съвременното общество, и на които законът придава правно значение, като последиците от накърняването им е приравнено на противоречие на договора със закона. Дали има засягане на добрите нрави следва да бъде преценено конкретно, съобразно установените по делото юридически факти, обуславящи спорното правоотношение. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване21. Нарушението им, водещо до явна нееквивалентност на насрещните престации, целящо необосновано високо обогатяване, поражда нищожност на сделката или конкретната уговорка между страните22. Това от своя страна нарушава и договорното равноправие23. Противоречие с добрите нрави има тогава, когато със сделката се договарят необосновано високи цени24, третират се неравноправно икономически по-слабите участници в оборота или се използва недостигът на материални средства на един субект за облагодетелстване (или дори само създаване на такава възможност) на друг25.

3. Кога е налице нищожност на уговорената между страните възнаградителна лихва?

3.1. Поначало договорната възнаградителна лихва следва да бъде уговорена в договора ясно и разбираемо, като за нищожност на подобна клауза може да се говори при прекомерност на същата26. Прекомерността може да се прояви както в изрично уговорен голям висок процентен размер на лихвата, така и в уговарянето на такъв начин на заплащане на дълга27, съобразно който платената лихва се явява прекомерна с оглед размера на целия дълг, срока на издължаване и предоставените обезпечения. В правната теория се провежда разграничение и между случаите на нищожност на договорната възнаградителна лихва и тези, при които е налице прекомерност, което да послужи като основание за нейното намаляване при установяване на хипотезата на крайна нужда по чл. 33 от ЗЗД28.

3.2. Според преобладаващата част от съществуващата съдебна практика страните биха могли да уговорят възнаградителна лихва и над размера на законната лихва29. Същевременно преценката дали има накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е поставена в зависимост от съотношението между размера на уговорената възнаградителна лихва и размера на законната лихва за забава, като се отчита и дали вземанията на кредитора са обезпечени или не.

Приема се, че за да се прецени дали конкретна клауза противоречи на добрите нрави, съдът следва да формулира правило, което да съответства на вътрешната потребност на почтения човек и което се споделя от по-голямата част от хората в обществото, като за тази цел се отчитат разрешенията, дадени в отменени закони, които уреждат подобна материя като например законите против лихвоимството от 31 март 1931 г., от 30 юли 1933 г. и от 14 август 1946 г., както и Постановление № 5 от 18 януари 1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите. Трябва да се подкрепи позицията, че социологическият подход, свързан с установяване на споделяните от по-голямата част от хората в обществото морални възгледи, се критикува с основание. Установяването на подобни данни е на практика невъзможно по всяко конкретно дело, като преценката на съдията следва да бъде извършена въз основа на политико-юридически подход, т.е. дали конкретната уговорка съответства на системата от морални представи, вложена от законодателя в съдържанието на правната система, и с правните принципи и политическите идеи, заложени в Конституцията30.

3.3. Съобразно съществуващата съдебна практика уговорената договорна възнаградителна лихва при необезпеченост на вземанията на кредитора се приема за нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако надвишава трикратния размер на законната лихва31. Същевременно, ако вземанията на кредитора са обезпечени, за нищожна се приема договорна възнаградителна лихва, която надвишаваща двукратния размер на законната лихва32. Като аргумент за отчитане наличието на обезпечения се посочва, че при учредена ипотека тя обезпечава и вземанията за лихви, съответно рискът да не бъдат върнати заетите суми е по-малък33.

Отчитането на вида обезпечение следва да се подкрепи при преценката дали уговорката накърнява добрите нрави или не, тъй като на практика размерът на възнаградителната лихва се съотнася с обезпечеността на вземанията на кредиторите. Съдебната практика обаче не приема вида обезпечение като критерий, който влияе на тази преценка34. Клаузата относно договорната възнаградителна лихва се приема за нищожна, доколкото надвишава два пъти размера на законната лихва. Различните обезпечения обаче в различна степен биха могли да намаляват риска за невръщане на заетата сума. Трябва да се уточни, че преценката за нищожност на уговорката следва да бъде извършена при преценка на фактите към момента на сключване на сделката35 и съдът би трябвало да направи конкретна преценка при всеки отделен случай съобразно дадените обезпечения, техния вид и каква част от вземанията на кредитора обезпечават, съответно дали е налице свръхобезпеченост на вземанията на кредитора.

В този смисъл при наличие на учредена ипотека следва да бъде преценено каква е била стойността на имота към момента на сключване на договора, каква част от вземанията на кредитора се обезпечават и дали вземанията му са частично, напълно или свръхобезпечени. При поето задължение за поръчителство следва да бъде извършена преценка дали поръчителят е един или са няколко, какво е било имуществото им към момента на сключване на договора, съответно каква част от вземанията на кредитора обезпечават.При наличие на учреден залог също следва да бъде преценено какъв е видът на залога, характерът и стойността на имуществото, което обезпечава вземането.

Видно от гореизложеното, различните обезпечения гарантират по различен начин и обем своевременното удовлетворяване на кредитора, поради което не би било справедливо поставянето на точни параметри за нищожност на уговорената възнаградителна лихва без отчитане на особеностите на конкретния случай.

3.4. В друго решение на ВКС се приема, че няма установен универсален критерий за преценка кога договорената лихва е неморално висока и надхвърля границите на нравствено допустимото. Посочено е, че този въпрос се решава конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото – не само нейният размер, но и размерът и валутата на предоставения капитал, срокът на ползването; обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера ѝ36.

В други съдебни решения се допълва, че естеството на задължението също следва да бъде отчетено, както и възможността кредиторът да се обедни от предоставянето в заем на вещи, свързана с ръста на нарастване на цените на основните материални ценности (например златото и недвижимите имоти) през конкретния период, курсът на основния лихвен процент на БНБ, респ. тримесечният LIBOR37 за съответния вид валута, и др., като се посочва, че приложение би могло да намери Тълкувателно решение № 1 от 15 юни 2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. по описа на ОСТК38.

Изводите на горецитираната съдебна практика трябва да бъдат подкрепени. Те позволяват на съдията да извърши конкретна преценка за накърняване на добрите нрави без да го поставят пред изначално определени и ограничени параметри (обезпечеността на вземанията на кредитора и съотношението между размерите на законната и възнаградителната лихва), които сякаш не се интересуват от особеностите на конкретния случай. Затова, с оглед съществуващата уредба, съдът следва да извърши преценка въз основа на комплексни данни, с които разполага в конкретния случай, сред които и посочените по-горе.

3.5. В по-старата арбитражна практика е застъпено и становището, че договорната възнаградителна лихва не може да бъде намалявана39. Подобна позиция обаче не може да бъде споделена. Липсата на възможност за намаляването, съответно за обявяването за нищожна на договорната клауза, с която е уговорена договорната възнаградителна лихва, биха довели до възможност за злоупотреби и несправедливо обогатяване за сметка на икономически по-слабата страна в правоотношението. Напротив, законодателят изрично е ограничил в чл. 9 от ЗЗД свободата на договаряне с добрите нрави.

3.6. Споделя се и мнението, че в случая нито законът, нито добрите нрави биха могли да послужат като обективен критерий за определяне на горна граница на договорната възнаградителна лихва40. Действително, добрите нрави сами по себе си не определят конкретен обективен критерий, въз основа на който да бъде прието дали една уговорка е нищожна или не. Те позволяват на съда да прецени особеностите на съответния случай. Това, както бе посочено по-горе, е и правилният подход, тъй като определянето на изрично изброени критерии би имало обратен ефект. Обективността произтича от нуждата съдът да обоснове накърняването на добрите нрави чрез прилагане на политико-юридически подход, а не социологически или идеологически41.

3.7. В съдебната практика се среща и становището, че уговореният процент на договорна възнаградителна лихва не е абсолютен критерий за преценка дали има накърняване на добрите нрави или не.

Оттук, дори и на пръв поглед да е уговорен малък процент, при съобразяване върху каква сума се изчислява той, уговореният размер на неустойка, както и предоставените обезпечения, може да се достигне до извод за нищожност на клаузата за възнаградителната лихва поради начина на изчисляването ѝ. Така се приема, че ако е уговорено главницата да бъде погасена само с последната вноска по заема и неустойката се изчислява върху цялата главница, за заемодателя няма риск да не получи дължимото му се възнаграждение за ползването на предоставената парична сума. Неустойката в тези случаи води до неоправдано обременяване на заемателя, както и до получаване на много по-голяма сума от страна на заемодателя в сравнение с възможните вреди от неизпълнение. Това е свързано с нарушаване на принципите за справедливост и предотвратяване на неоснователното обогатяване поради нееквивалентност на престациите.

Крайният извод на съда е, че нищожността на договорната възнаградителна лихва може да произтича не само от начина на изчисляване, но и на плащане. Така, ако страните уговорят плащането на главница само с една или само с няколко вноски, това накърнява принципа за справедливост. Въпросът е много интересен и подлежи на допълнително анализиране в отделен текст. Съществуващата съдебна практика приема, че има нищожност при погасяване на главницата само с една или няколко вноски. При повече от 2-3 вноски за главница съдът най-вероятно ще остави искането за установяване на нищожност без уважение.

Подобно уговаряне на плащането на главницата на практика би могло да доведе до сума за възнаградителна лихва, по-голяма от половината размер на главницата. От своя страна в тези случаи заемополучателят би бил поставен пред невъзможност да заплати част от главницата (и с това да намали лихвата) преди да погаси размера на лихвата, изчислен върху (почти) цялата главница. Подобна договорна обвързаност съдебната практика определя като „[…] спирала на задълженията на заемополучателя, при която, дори и да бъде платена сума, той винаги ще остава да дължи, ако не погаси напълно цялата главница, възнаградителната лихва и уговорената неустойка.42

Трябва да се подкрепи позицията, че подобна договорна практика нарушава принципа за добросъвестност. Такава уговорка води до значително неравновесие в правата и задълженията на страните, при което дори и най-малкото неизпълнение на задължение по договора би довело до понасяне на тежки икономически последици за по-слабата страна по договора. С оглед на това, дори и при на пръв поглед малък размер на договорната възнаградителна лихва, ако начинът на заплащането ѝ води до нарушаване на посочените правни принципи, тя следва да бъде приета от съда за нищожна поради накърняване на добрите нрави.

ІІІ. Заключение

Свободата на договарянето не е безгранична. Независимо от липсата на нормативно установена горна граница на договорната възнаградителна лихва при договорите за заем, трябва да бъде подкрепена съдебната практика, която приема че съобразно особеностите на конкретния случай е възможно да се констатира, че така уговорената между страните договорна възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Не бива обаче да се споделя становището че критериите, въз основа на които може да бъде направен подобен извод, могат да бъдат само (1) съотношението между размера на законната лихва за забава и на договорната възнаградителна лихва, и (2) наличието или липсата на обезпечение.

Принципът за справедливост изисква диференциран подход, който дава възможност да се преценяват особеностите на всеки конкретен случай, и то не само въз основа на тези два критерия, а и на цялостна преценка на съществуващата договорна връзка. Така принципите на нашето договорно право биха били гарантирани в най-голяма степен.

Петър ТОПУРОВ, адвокат, асистент в Института за държавата и правото при БАН

1. ДВ, бр. 275 от 22 ноември 1950 г., в сила от 1 януари 1951 г., посл. доп., бр. 42 от 22 май 2018 г. [към 14 май 2019 г. – бел. ред.] Оттук насетне – ЗЗД.

2. В Решение № 1095 от 23 декември 1999 г. на ВКС по гр.д. № 611/99 г., II гр.о., и в Решение № 378 от 18 май 2006 г. на ВКС по гр.д. № 315/2005 г., II гр.о., се приема, че това са и единствените граници пред свободата на страните да определят размера на договорната лихва.

3. Понятието е формулирано въз основа на най-характерните белези, които следните автори дават за възнаградителната лихва: КОЖУХАРОВ, Александър. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов. София, Юриспрес, 2002, с. 175; КАЛАЙДЖИЕВ, Ангел. Облигационно право. София, Сиби, с. 228; СТАНЕВА, Анна. Някои въпроси на задължението за лихва. – Български законник, 1995, № 3, с. 9–14; ГОЛЕВА, Поля. Облигационно право. София, Нова звезда, 2015, с. 94; МАРКОВ, Методи. Облигационно право. 10. изд. София. Сиби, 2018, с. 48; ТОРМАНОВ, Захари. Проблеми на паричното задължение – възнаградителна лихва. – Пазар и право, 1998, № 4, с. 15–20.
4. АНТОНОВА, Анета. Лихвата по търговското право. – Търговско право, 1998, № 4, с. 16–22.
5. СТАНЕВА, Анна. Цит. съч.; АНТОНОВА, Анета. Цит. съч.; Решение № 156 от 7 юли 2016 г. на Варненския апелативен съд (ВнАС) по в.н.о.х. д. № 204/2016 г., достъпно на https://www.appealcourt-varna.org/cp/upload/N-204-2016.htm – последен достъп на 14 май 2019 г.
6. Обн., Изв., бр. 52 от 29 юни 1951 г., изм., ДВ, бр. 6 от 1991 г., отм., ДВ, бр. 33 от 1994 г.
7. ДВ, бр. 6 от 22 януари 1991 г., изм., бр. 18 от 5 март 1991 г., бр. 71 от 30 август 1991 г., бр. 89 от 29 октомври 1991 г.
8. ДВ, бр. 33 от 19 април 1994 г., отм., ДВ, бр.42 от 5 юни 2012 г.
9. Вж. ДИКОВ, Любен. Курсъ по гражданско право. Томъ III: Облигационно право. Обща часть. София, Придворна печатница, 1934, с. 69–70; МЕШКОВЪ, Г. Т. и МЕШКОВЪ, Кл. Т. Нарѫченъ сборникъ по Закона за задълженията и договоритѣ. Томъ II. София, Кооперативна печатница „Гутенбергъ“, 1936, с. 679–688.

10. ДВ, бр. 268 от 5 декември 1892 г., в сила от 1 март 1893 г., доп., бр. 31 от 10 февруари 1904 г., отм., бр. 275 от 22 ноември 1950 г., в сила от 1 януари 1951 г.

11. Приета с ПМС № 40 от 18 февруари 2009 г., oбн., ДВ, бр. 16 от 27 февруари 2009 г., в сила от 27 февруари 2009 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 61 от 9 август 2011 г.

12. ДВ, бр. 18 от 5 март 2010 г., в сила от 12 май 2010 г., посл. доп., ДВ, бр. 51 от 19 юни 2018 г., в сила от 1 юли 2018 г. Оттук насетне – ЗПК.

13. Решение № 253 от 23 ноември 2018 г. на ОС – Кюстендил по в.гр.д. № 131/2018 г.; Решение № 250 от 22 ноември 2018 г. на ОС – Кюстендил по в.гр.д. № 281/2018 г.; Решение № 144 от 23 февруари 2018 г. на ОС – Варна по в.т.д. № 1580/2017 г.

14. Решение № 144 от 23.02.2018 г. на ОС – Варна по в.т.д. № 1580/2017 г., позовавайки се на Решение № 88/22.06.2010 г., постановено по т.д. № 911/2009 г. на ВКС, ТК, I т.о.

15. ДВ, бр. 48 от 18 юни 1991 г., в сила от 1 юли 1991 г., посл. доп. ДВ, бр. 33  от 19 април 2019 г. Нататък – ТЗ.

16. ТОРМАНОВ, Захари. Цит. съч

17. АТАНАСОВА, Стефка. Свободно ли е договарянето на лихви. – Пазар и право, 2002, № 2, с. 16–25.

18. Решение № 253 от 23 ноември 2018 г. на ОС – Кюстендил по в.гр.д. № 131/2018 г.

19. Решение № 170 от 2 ноември 2018 г. на ОС – Русе по в.т.д. № 283/2018 г.

20. По-подробно за добрите нрави у ГРОЙСМАН, Симеон. Понятието „добри нрави“ и въпросът за идентифицирането на защитавания от правото морал. – В: Theo noster. Сборник в памет на гл. ас. Теодор Пиперков. София, Унив. издат., 2014, с. 344–366. За накърняването на добрите нрави като основание за нищожност на договорите вж. у ДИМИТРОВ, Мирослав. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. София, Сиби, 2013. 304 с.

21. Решение № 4 от 25 февруари 2009 г. на ВКС по т.д. № 395/2008 г., I т.о.

22. Решение № 452 от 25 юни 2010 г. на ВКС по гр.д. № 4277/2008 г., IV гр.о.

23. Решение № 3811 от 12 декември 2016 г. на РС – гр. Пловдив, по гр.д. № 2899/2016 г.

24. Решение № 253 от 23 ноември 2018 г. на ОС – Кюстендил, по в.гр.д. № 131/2018 г.; Решение № 108 от 16 март 2017 г. на ОС – Плевен, по в.гр.д. № 995/2016 г.

25. Определение № 901 от 10 юли 2015 г. на ВКС по гр.д. № 6295/2014 г., ІV гр.о.

26. Определение № 125 от 16 март 2018 г. на ВКС по к.т.д. № 2807/2017 г.

27. Решение № 80 от 3 април 2017 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС) по в.т.д. № 70/2017 г.; Решение № 196 от 30 юни 2017 г. на ПАС, по в.т.д. № 227/2015 г.

28. МАРКОВ, Методи. Цит. съч., с. 48.

29. Така и ГОЛЕВА, Поля. Цит. съч., с. 97, цитирайки и Решение № 1285 от 9.07.2002 г. на ВКС по гр.д. № 2173/2001 г., V гр.о., в което се приема, че страните по договор за заем могат свободно да уговарят размера на възнаградителната лихва.

30. Така ГРОЙСМАН, Симеон. Цит. съч.

31. Решение № 906 от 30 декември 2004 г. на ВКС по гр.д. № 1106/2003 г., II гр.о.

32. Решение № 378 от 18 май 2006 г. на ВКС по гр.д. № 315/2005 г., II гр.о.; Определение № 901 от 10 юли 2015 г. на ВКС по гр.д. № 6295/2014 г., ІV гр.о.

33. Решение № 906 от 30 декември 2004 г. на ВКС по гр.д. № 1106/2003 г., II гр.о.

34. Цитираното Определение № 901 от 10 юли 2015 г. на ВКС по гр.д. № 6295/2014 г., ІV гр.о. само посочва, че пример за обезпечение може да бъде наличието на учредена ипотека.

35. ПАВЛОВА, Мария. Гражданско право. Обща част. София, Софи-Р, 2002, с. 510–511. Това се споделя и в съдебната практика. Вж. напр. Решение № 1121 от 29 май 2015 г. на Софийския апелативен съд (САС) по в.гр.д. № 1879/2014 г.

36. Решение № 1359 от 11 март 2009 г. на ВКС по гр.д. № 15/2007 г., IV гр.о. Същевременно Определение № 29 от 6 януари 2015 г. на ВКС по гр.д. № 3947/2014 г., III гр.о., не допуска касационно обжалване по въпроса – „[…] заем, обезпечен с ипотека, която като учредена за едно лихвоносно задължение, обезпечава и вземането за лихви, при което с оглед на добрите нрави като неморална следва ли да се приеме възнаградителна лихва, която надвишава двукратния размер на законната такава?“, с аргумента че правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване.

37. London Interbank Offer Rate – усреднен лихвен процент, използван като референтен курс за определяне лихвата при различни банкови операции.

38. Решение № 59 от 26 март 2018 г. на ПАС по в.гр.д. № 714/2017 г.

39. Решение по МАД № 26/2001 г., постановено на 30.10.2002 г.

40. ФЕТИ, Невин и ВЪЛКОВ, Владимир. Ограничен ли е размерът на лихвата по договора за заем съгласно действащото право? – Пазар и право, 2003, № 7, с. 27–32.

41. ГРОЙСМАН, Симеон. Цит. съч.

42. Решение № 80 от 3 април 2017 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС) по в.т.д. № 70/2017 г.; Решение № 196 от 30 юни 2017 г. на ПАС, по в.т.д. № 227/2015 г.