Nullity of the contractual clause for reward interest due to violation of morality

І. Увод

В областта на договорните отношения царува принципът, че страните могат свободно да определят съдържанието на сключения между тях договор. Разпоредбата на чл. 9 от Закона за задълженията и договорите¹ обаче поставя граници на тази свобода – доколкото уговореното съдържание не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави².

Тази статия изследва случаите, при които договорно уговорената възнаградителна лихва излиза извън тези граници, което от своя страна води и до най-тежката предвидена в закона санкция, а именно нейната нищожност. В следващите редове ще бъдат разгледани въпросите в кои случаи може да се приеме че е налице тази нищожност.

II. Нищожност на уговорената между страните възнаградителна лихва

1. Относно договорната възнаградителна лихва

1.1. Договорната възнаградителна лихва съставлява граждански плод. Тя е цена, която се дължи за ползването на предоставена от насрещната страна по договор парична сума или други заместими вещи, които са предоставени за определено в договора време. Задължението за заплащане на договорната възнаградителна лихва има периодичен и акцесорен характер³. Определя се съобразно размера на заетата сума и продължителността на ползването ѝ. То може да възникне както въз основа на гражданско, така и въз основа на търговско правоотношение⁴. Договорната възнаградителна лихва следва да се различава от лихвите, които имат обезщетителен характер⁵.

1.2. Същевременно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗЗД предвижда правомощие за Министерския съвет да определя императивна горна граница на договорната лихва. Такава е била определена с Разпореждане № 1238 на МС от 25 юни 1951 г.⁶, съгласно което размерът на договорната лихва е не повече от 5.5%. Впоследствие то е изменено с Постановление № 5 на МС от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите⁷, което определя само размера на законната лихва. По-късно Разпореждане № 1238 е отменено с Постановление № 72 на МС от 1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута⁸.

Наличието на нормативно установена горна граница на договорната лихва обаче не е непознато на българското право. Дори е имало закони против лихвоимството, като някои от нарушенията на установените с тях забрани са били въздигнати в престъпления⁹. От своя страна чл. 573, ал. 2, изр. 2 от отм. ЗЗД¹⁰ е установявал, че договорната лихва в никакъв случай не може да бъде по-голяма от „дванадесеть на стоте годишно“.

1.3. Следва да бъдат направени и следните уточнения – на първо място, за нищожност на подобна уговорка може да се говори при договора за заем, уреден в ЗЗД, на следващо – при договора за заем, който сключва заложна къща с клиент, но и при договорите за потребителски кредит по ЗПК. Към момента нормативно ограничение на договорната възнаградителна лихва съществува по отношение дейността по предоставяне на парични заеми по занятие, обезпечени със залог върху движими вещи, установени с Наредба за дейността на заложните къщи¹¹. В чл. 18 от нея е уредено изрично, че максималният месечен размер на лихвите по заемите не може да е по-голям от три на сто. От 23 юли 2014 г. е в сила и изменение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит¹², което определя петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения като максимална граница, до която може да се уговаря годишен процент на разходите по договорите за потребителски кредит.

Съдилищата приемат че, дори и процесният договор за потребителски кредит да е сключен преди посоченото изменение на разпоредбата на чл. 19 от ЗПК, съдържащите се в него уговорки с прекалено високи лихви (многократно по-високи от законната лихва за забава) са неравноправни по смисъла на ЗЗП (позовавайки се на препращането на чл. 24 от ЗПК) и противоречат на добрите нрави, поради което са нищожни¹³. Приема се, че именно съществуващият обществен морал преди извършването на посочените законодателни промени е обосновал предприемането на изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което да ограничи възможността икономически по-силният участник в оборота да налага на по-слабия условия в договора между тях, при които да реализира необосновано висок приход, водещ до извод за липса на полагане на грижа на добрия търговец. Заемодателят следва да преценява платежоспособността на всички свои клиенти и да не прехвърля риска от неизпълнението на сключваните от него договори на малкото платежоспособни длъжници, което от своя страна води до значителен приход, надхвърлящ разходите за дейността му, обичайната печалба, която се полага при такива случаи, без да предоставя каквато и да е допълнителна престация отвъд заема. Укоряващият подобни действия обществен морал е довел до нуждата от изменение на съществуващата правна уредба, като съдилищата приемат, че целта на законодателя е създаване на правило за поведение, което да гарантира баланс между интересите на потребители на небанкови кредити и професионалните заемодатели.

1.4. Съдебната практика приема, че търговските сделки или отделни техни клаузи също могат да бъдат обявени за нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД с оглед изричното препращане на чл. 288 от ТЗ. Предвид това чл. 430, ал. 2 от ТЗ не може да обоснове възможността да бъде уговаряна безгранична по размер възнаградителна лихва по търговска сделка¹⁴.

Същевременно в правната теория се застъпва становището, че подобно разрешение противоречи на духа на търговското право и дори при уреждане на максимална граница на договорната възнаградителна лихва от страна на Министерския съвет, тя не би следвало да се прилага на основание чл. 288 от Търговския закон¹⁵ спрямо клаузите на сделка, по която и двете страни са търговци или ако заемателят е търговец. Във връзка със застъпваното становище се посочват следните аргументи: че лихвата между търговци се дължи дори и когато не е уговорена; че е възможно уговарянето на лихви върху лихви; че търговците могат да уговорят висока неустойка без възможност за намаляване и със скорошен падеж¹⁶.

По отношение на гореописаното становище биха могли да се направят няколко уточнения. Безспорно, равенството в максимално допустимия размер между договорните възнаградителни лихви по граждански договори и договори между търговци не би било в синхрон с принципите на търговското право. Подобна постановка обаче не бива да се абсолютизира и да води до извод за невъзможност принципно да бъде нормативно регламентирана максимална граница и по отношение на сделките, по които и двете страни са търговци или само заемателят има такова качество. Трябва да се приеме, че подобна граница би следвало да бъде определена, но тя да бъде значително по-висока от тази, която се прилага в гражданските правоотношения. Дори и спрямо търговец уговарянето на прекомерна възнаградителна лихва би могло да доведе до накърняване на добрите нрави и принципите за справедливост и недопускане на неоснователното обогатяване. Не бива да се слага знак за равенство между различните видове търговци – така едноличният търговец би се считал за еднакво третиран с акционерните дружества, които по своето естество изискват по-голям капитал и кумулират повече имущество, както и с дружеството с ограничена отговорност, чийто съдружник при сключване на сделка със значително неравновесие в престациите би загубил само вложеното в дружеството, но не и своето лично имущество.

Във връзка с ограничението за намаляване на неустойката по търговски сделки с Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК на ВКС приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, и в частност да уговарят неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора no може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен – и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските, така и за търговските сделки – аргумент от чл. 288 от ТЗ. Възможността да се уговаря лихва върху лихвите също не би следвало да е безгранична. Подобна уговорка също би могла да бъде нищожна при твърде завишен размер на лихвите върху лихви.

Систематично тълкувайки уредбата на търговския закон, може да се направи извод, че добрите нрави се приемат като граница на договорната свобода и при търговските сделки. Като примери могат да се посочат чл. 70, ал. 1, т. 4 in fine; чл. 303а, ал. 1, изр. 2; чл. 303а, ал. 2, изр. 2; чл. 309а, ал. 3, изр. 1 in fine; чл. 341, изр. 1 от ТЗ. Противното би имало обратен ефект и би довело до опасност новообразуваните търговски предприятия да са поставени в по-лошо положение спрямо икономически по-силните и вече утвърдени търговци, които биха могли да налагат твърде тежки условия на своите неопитни съконтрагенти, което би ги поставило в непрекъсната опасност от преустановяване на търговската им дейност и правото би се оказало безсилно срещу подобно недобросъвестно договорно поведение.

1.5. Други автори приемат, че основният лихвен процент, определен от БНБ по реда на чл. 35 от ЗБНБ, представлява законната възнаградителна лихва, но при заеми между търговци приложение намира разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, която не определя максимален размер на договорната възнаградителна лихва и тя може да бъде договаряна свободно между търговци, без възможност за намаляването ѝ, като подобно искане се счита за неоснователно¹⁷.

На практика липсата на изрична уредба в чл. 10, ал. 2 от ЗЗД мотивира заемодателите често да определят очевидно несъразмерно високи лихви – от порядъка на 200% годишно¹⁸, а по отношение на договорите за потребителски заеми се установяват случаи, при които годишният процент на разходите достига над 900%¹⁹. Затова следва да се приеме че, дори и при липса на установена от МС горна граница на договорната възнаградителна лихва, съдът би могъл да я обяви за нищожна поради противоречието ѝ с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗЗД. Приемането, че липсва горна граница за уговарянето на възнаградителна лихва, би довело до нарушаване на основните принципи на нашето гражданско право – справедливост, добросъвестност и недопускане на неоснователното обогатяване.

2. За добрите нрави

Както вече бе посочено²⁰, в областта на договорните отношения царува свободата на договарянето. Тя обаче не е безгранична. Нейни ограничители се явяват добрите нрави и императивните правни норми. Добрите нрави са морални норми, които съществуват в съвременното общество, и на които законът придава правно значение, като последиците от накърняването им е приравнено на противоречие на договора със закона. Дали има засягане на добрите нрави следва да бъде преценено конкретно, съобразно установените по делото юридически факти, обуславящи спорното правоотношение. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване²¹. Нарушението им, водещо до явна нееквивалентност на насрещните престации, целящо необосновано високо обогатяване, поражда нищожност на сделката или конкретната уговорка между страните²². Това от своя страна нарушава и договорното равноправие²³. Противоречие с добрите нрави има тогава, когато със сделката се договарят необосновано високи цени²⁴, третират се неравноправно икономически по-слабите участници в оборота или се използва недостигът на материални средства на един субект за облагодетелстване (или дори само създаване на такава възможност) на друг²⁵.

3. Кога е налице нищожност на уговорената между страните възнаградителна лихва?

3.1. Поначало договорната възнаградителна лихва следва да бъде уговорена в договора ясно и разбираемо, като за нищожност на подобна клауза може да се говори при прекомерност на същата²⁶. Прекомерността може да се прояви както в изрично уговорен голям висок процентен размер на лихвата, така и в уговарянето на такъв начин на заплащане на дълга²⁷, съобразно който платената лихва се явява прекомерна с оглед размера на целия дълг, срока на издължаване и предоставените обезпечения. В правната теория се провежда разграничение и между случаите на нищожност на договорната възнаградителна лихва и тези, при които е налице прекомерност, което да послужи като основание за нейното намаляване при установяване на хипотезата на крайна нужда по чл. 33 от ЗЗД²⁸.

3.2. Според преобладаващата част от съществуващата съдебна практика страните биха могли да уговорят възнаградителна лихва и над размера на законната лихва²⁹. Същевременно преценката дали има накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е поставена в зависимост от съотношението между размера на уговорената възнаградителна лихва и размера на законната лихва за забава, като се отчита и дали вземанията на кредитора са обезпечени или не.

Приема се, че за да се прецени дали конкретна клауза противоречи на добрите нрави, съдът следва да формулира правило, which да съответства на вътрешната потребност на почтения човек и което се споделя от по-голямата част от хората в обществото, като за тази цел се отчитат разрешенията, дадени в отменени закони, които уреждат подобна материя като например законите против лихвоимството от 31 март 1931 г., от 30 юли 1933 г. и от 14 август 1946 г., както и Постановление № 5 от 18 януари 1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите. Трябва да се подкрепи позицията, че социологическият подход, свързан с установяване на споделяните от по-голямата част от хората в обществото морални възгледи, се критикува с основание. Установяването на подобни данни е на практика невъзможно по всяко конкретно дело, като преценката на съдията следва да бъде извършена въз основа на политико-юридически подход, т.е. дали конкретната уговорка съответства на системата от морални представи, вложена от законодателя в съдържанието на правната система, и с правните принципи и политическите идеи, заложени в Конституцията³⁰.

3.3. Съобразно съществуващата съдебна практика уговорената договорна възнаградителна лихва при необезпеченост на вземанията на кредитора се приема за нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако надвишава трикратния размер на законната лихва³¹. Същевременно, ако вземанията на кредитора са обезпечени, за нищожна се приема договорна възнаградителна лихва, която надвишаваща двукратния размер на законната лихва³². Като аргумент за отчитане наличието на обезпечения се посочва, че при учредена ипотека тя обезпечава и вземанията за лихви, съответно рискът да не бъдат върнати заетите суми е по-малък³³.

Отчитането на вида обезпечение следва да се подкрепи при преценката дали уговорката накърнява добрите нрави или не, тъй като на практика размерът на възнаградителната лихва се съотнася с обезпечеността на вземанията на кредиторите. Съдебната практика обаче не приема вида обезпечение като критерий, който влияе на тази преценка³⁴. Клаузата относно договорната възнаградителна лихва се приема за нищожна, доколкото надвишава два пъти размера на законната лихва. Различните обезпечения обаче в различна степен биха могли да намаляват риска за невръщане на заетата сума. Трябва да се уточни, че преценката за нищожност на уговорката следва да бъде извършена при преценка на фактите към момента на сключване на сделката³⁵ и съдът би трябвало да направи конкретна преценка при всеки отделен случай съобразно дадените обезпечения, техния вид и каква част от вземанията на кредитора обезпечават, съответно дали е налице свръхобезпеченост на вземанията на кредитора.

В този смисъл при наличие на учредена ипотека следва да бъде преценено каква е била стойността на имота към момента на сключване на договора, каква част от вземанията на кредитора се обезпечават и дали вземанията му са частично, напълно или свръхобезпечени. При поето задължение за поръчителство следва да бъде извършена преценка дали поръчителят е един или са няколко, какво е било имуществото им към момента на сключване на договора, съответно каква част от вземанията на кредитора обезпечават.При наличие на учреден залог също следва да бъде преценено какъв е видът на залога, характерът и стойността на имуществото, което обезпечава вземането.

Видно от гореизложеното, различните обезпечения гарантират по различен начин и обем своевременното удовлетворяване на кредитора, поради което не би било справедливо поставянето на точни параметри за нищожност на уговорената възнаградителна лихва без отчитане на особеностите на конкретния случай.

3.4. В друго решение на ВКС се приема, че няма установен универсален критерий за преценка кога договорената лихва е неморално висока и надхвърля границите на нравствено допустимото. Посочено е, че този въпрос се решава конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото – не само нейният размер, но и размерът и валутата на предоставения капитал, срокът на ползването; обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната функция, as well as всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера ѝ³⁶.

В други съдебни решения се допълва, че естеството на задължението също следва да бъде отчетено, както и възможността кредиторът да се обедни от предоставянето в заем на вещи, свързана с ръста на нарастване на цените на основните материални ценности (например златото и недвижимите имоти) през конкретния период, the course of the main interest rate of the BNB, resp. the three-month LIBOR³⁷ for the respective type of currency, etc., stating that an application could be found in Interpretative Decision No. 1 of June 15, 2010, issued under interpret.d. No. 1/2009 according to the inventory of OSTK³⁸.

The conclusions of the above-cited case law should be supported. They allow the judge to perform specific judgment of violation of good morals without placing him before initially determined and limited parameters (the security of the creditor's claims and the ratio between the amounts of legal and remunerative interest), which seem not to be interested in the particularities of the specific case. Therefore, in view of the existing regulations, the court should make an assessment based on the complex data available to it in the specific case, including the ones mentioned above.

3.5. In the older arbitration practice, the opinion that the contractual remunerative interest cannot be reduced is also advocated³⁹. However, such a position cannot be shared. The lack of possibility for the reduction, respectively for the annulment of the contractual clause with which the contractual remunerative interest was agreed, would lead to the possibility of abuses and unjust enrichment at the expense of the economically weaker party in the legal relationship. On the contrary, the legislator has expressly limited in Art. 9 of the ZZD the freedom of negotiation with good morals.

3.6. The opinion is also shared that in this case neither the law nor good morals could serve as an objective criterion for determining the upper limit of the contractual remunerative interest⁴⁰. Indeed, good morals in themselves do not determine a specific objective criterion on the basis of which it can be accepted whether a stipulation is void or not. They allow the court to assess the particularities of the respective case. This, as stated above, is also the correct approach, as specifying explicitly listed criteria would have the opposite effect. Objectivity stems from the need for the court to justify the violation of good morals by applying a political-legal approach, not a sociological or ideological one⁴¹.

3.7. In judicial practice, there is also the opinion that the agreed rate of contractual remunerative interest no is an absolute criterion for judging whether there is a violation of good morals or not.

Hence, even if at first glance a small percentage is agreed upon, when considering the amount on which it is calculated, the agreed amount of penalty, as well as the collateral provided, a conclusion can be reached regarding the nullity of the remunerative interest clause due to the way it is calculated . Thus, it is assumed that if it is agreed that the principal is to be repaid only with the last installment on the loan and the penalty is calculated on the entire principal, for the lender there is no risk yes no received the remuneration due to him for the use of the provided amount of money. The penalty in these cases leads to undue burden of the borrower, as well as receiving a much larger amount from the lender compared to the possible damages of default. This is related to the violation of the principles of fairness and the prevention of unjust enrichment due to non-equivalence of benefits.

The final conclusion of the court is that the nullity of the contractual remunerative interest can arise not only from the method of calculation, but also on payment. Thus, if the parties agree to pay the principal in only one or only a few installments, this violates the principle of fairness. The question is very interesting and subject to further analysis in a separate text. The existing jurisprudence assumes that there is nullity when the principal is repaid in only one or several installments. With more than 2-3 principal payments, the court will most likely leave the nullity request without respect.

Such a principal payment arrangement could in practice result in a compensatory interest amount greater than half the principal amount. In turn, in these cases, the borrower would be faced with the inability to pay part of the principal (and thereby reduce the interest) before repaying the amount of interest calculated on (almost) the entire principal. Jurisprudence defines such a contractual obligation as "[…] a spiral of the borrower's obligations, where, even if an amount is paid, he will always remain in debt if he does not repay in full the entire principal, interest rate and agreed penalty."⁴²

The position that such contractual practice violates the principle of good faith must be supported. Such a stipulation leads to a significant imbalance in the rights and obligations of the parties, where even the slightest breach of a contractual obligation would result in severe economic consequences for the weaker party to the contract. In view of this, even with a seemingly small amount of the contractual remunerative interest, if the method of its payment leads to a violation of the stated legal principles, it should be considered null and void by the court due to violation of good morals.

III. Conclusion

The freedom of negotiation is not unlimited. Regardless of the absence of a legally established upper limit of the contractual remunerative interest in loan contracts, the judicial practice must be supported, which accepts that according to the particularities of the specific case, it is possible to establish that the contractual remunerative interest thus agreed between the parties is void due to a contradiction with good manners. However, one should not share the opinion that the criteria on the basis of which such a conclusion can be drawn can only be (1) the ratio between the amount of the legal interest for late payment and the contractual compensatory interest, and (2) the presence or absence of collateral.

The principle of fairness requires a differentiated approach, which makes it possible to assess the particularities of each specific case, and not only on the basis of these two criteria, but also on an overall assessment of the existing contractual relationship. Thus the principles of our contract law would be guaranteed to the greatest extent.

Peter TOPUROV, lawyer, assistant at the State and Law Institute at the BAS