Проблемът за изпреварващото развитие на технологиите и правната регулация
Правното регулиране обикновено има за предмет традиционни сфери на живота, поради което съществува тезата, че със закон се регулират единствено стабилните отношения в четирите основни сфери на обществения живот – икономическа, политическа, духовна и социална. Тази теза обаче среща остри възражения в съвременния живот[1], поради случващото се пред очите ни бурно и динамично развитие на отношенията. В тази връзка, резонно и оправдано е включването на още сфери към т. нар. традиционни – напр. управлението на интернет. Няма съмнения, че някои обществени отношения не подлежат на регулиране (любовта, приятелството), а други не могат да бъдат регулирани (религиозните чувства и убеждения). Но има и такива сфери, които макар очевидно да трябва и да могат да бъдат регулирани, на практика все още не са[2], а от това възникват многобройни въпроси и проблеми, на които следва да бъде обръщано постоянно внимание. Такава сфера е най-общо казано дейността с криптоактиви, виртуални валути, или по-разпространеното им название като криптовалути[3].
Опити за дефиниране на криптовалутите
Терминологично следва да се направят няколко уточнения, доколкото дигиталните валути, електронните пари, виртуалните средства и т.н. сходни по значения термини и словосъчетания всъщност нямат почти нищо общо с криптовалутите, освен цифровизацията. Например, съгласно чл. 5, пар. 2 и чл. 6, пар. 1, б. a) от Директива 2009/110/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно предприемането, упражняването и пруденциалния надзор на дейността на институциите за електронни пари („Директива ДЕП II“) „електронни пари“ „означава парична стойност, съхранявана в електронна, включително магнитна форма, представляваща вземане към издателя, която се издава при получаване на средства с цел извършване на платежни транзакции по смисъла на чл. 4, т. 5 от Директива 2007/64/ЕО и се приема от физическо или юридическо лице, различно от издателя на електронни пари“. В този смисъл е част от Заключението на Генералния адвокат, представено по Дело C‑389/17 на СЕС, образувано по преюдициалния въпрос „Фалшиви пари и дори пари без стойност ли са електронните пари?“, в което той казва, че известни примери за електронни пари са Proton в Белгия, miniCASH в Люксембург, Monеo във Франция или Geldkarte в Германия (всички на носител под формата на карта), но и PayPal на световно равнище (парите се съхраняват само в мрежа, а носителят е „цифров“ или виртуален) — докато биткойн не е електронни пари. По-скоро става въпрос за виртуални пари, които „не отговарят и на определението на платежно средство по смисъла на Финансовия и паричен кодекс (на Франция), и по-специално на определението за електронни пари, доколкото биткойн не е издаден срещу предаване на средства. Освен това, за разлика от електронните пари, биткойн не е съчетан с правна гаранция за обратно изкупуване по всяко време и по номинална стойност“[4]. Същата дефиниция за „електронни пари“ е заложена и в българското законодателство – чл. 34, ал. 1 от ЗПУПС и § 1, т. 8 от ДР на ЗМИП.
В практиката си СЕС е имал възможността да анализира конкретно биткойн като криптовалута повече от веднъж. В Решението си от 22 октомври 2015 г. по дело C‑264/14 СЕС приема, че виртуалната валута „биткойн“ е договорно платежно средство, от една страна, и тя не може да се счита нито за текуща сметка, нито за депозит, плащане или превод. От друга страна, за разлика от дълговете, чековете и другите прехвърляеми инструменти по чл. 135, пар. 1, б. г) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност тя представлява средство за пряко разплащане между операторите, които я приемат. Приема се за безспорно, че виртуалната валута „биткойн“ не представлява нито ценна книга, материализираща право на собственост върху дялове от юридически лица, нито ценна книга от подобно естество. Виртуалната валута с двупосочен поток „биткойн“, която ще бъде обменяна срещу традиционни валути в рамките на сделки по обмяна, не може да се квалифицира като „материална вещ“ по смисъла на член 14 от Директива 2006/112/ЕО, тъй като тази виртуална валута няма друго предназначение, освен да се използва като платежно средство. Следователно разглежданите сделки, които се състоят в обмяна на различни платежни средства, не попадат в обхвата на понятието „доставка на стоки“ по посочения чл. 14 от Директива 2006/112/ЕО. При това положение сделките с „биткойн“ представляват доставки на услуги по смисъла на чл. 24 от Директива 2006/112/ЕО.
Важно е да се посочи, че разбирането за правната същност на криптовалутите търпи развитие. Така например, през 2019 г. Европейският орган за ценни книжа и пазари определя, че някои криптоактиви отговарят на условията, за да се считат за финансови инструменти съгласно определението в чл. 4, пар. 1, т. 15 от Директива 2014/65/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно пазарите на финансови инструменти, и като такива се регулират от действащото законодателство, но именно като финансови инструменти[5]. За целите на данъчното законодателство, българските съдилища също определят биткойн като „други прехвърляеми инструменти“ по смисъла на чл. 135, § 1, б. г) от Директива 2006/1/2/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (Решение № 2047 от 25.11.2019 г. по адм. д. № 1395/2019 г. на Административен съд – Бургас, Решение № от 09.04.2019 г. по адм. д. № 668/2018 г. на Административен съд – Перник), като се позовават на Консултативния комитет по ДДС, създаден на основание чл. 398 от Директива 2006/112/ЕО, единодушно приел това становище на 101-а сесия от 20.10.2014 г.
На следващо място, като „виртуална валута“ или „парична виртуална единица“ в българската съдебна практика се е наложило названието на чуждестранна валута, служеща за изчисления на размера на главницата, лихви, както и погасителни вноски при банкови кредити, когато реално кредитът е усвоен в друга валута (а не във виртуалната, служеща само за изчисления)[6], което няма общо с криптовалутите и подобния род технологии. В българското законодателство съществува дефиниция за „електронни средства“ в ЗППЦК, ЗОП и ЗК, която обаче няма нищо общо с виртуалните пари, валути или средства и т.н., а се има предвид оборудване за електронна комуникация.
Действащото българско законодателство
Първата легална дефиниция, имаща за цел посочване и определяне на криптоактивите, се съдържа в т. 24 (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) от § 1 на ДР на ЗМИП, гласяща, че „Виртуални валути“ са цифрово представяне на стойност, която не се емитира или гарантира от централна банка или от публичен орган, не е непременно свързана със законово установена валута и няма правния статут на валута или на пари, но се приема от физически или юридически лица като средство за обмяна и може да се прехвърля, съхранява и търгува по електронен път. Към същото определение за „виртуални валути“ препраща и т. 1 от § 1 на ДР на Наредба № Н-9 от 7.08.2020 г. за условията и реда за вписване в регистъра на лицата, които по занятие предоставят услуги за обмяна между виртуални валути и признати валути без златно покритие, и на доставчиците на портфейли, които предлагат попечителски услуги на Министъра на финансите.
В допълнение на дефиницията за виртуални валути е въведено и определението за „Доставчик на портфейл, който предлага попечителски услуги“ като „физическо или юридическо лице или друго правно образувание, което предоставя услуги за опазване на частни криптографски ключове от името на своите клиенти за притежаването, съхраняването и прехвърлянето на виртуални валути“, съгласно т. 25 (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) от § 1 на ДР на ЗМИП.
За лицата, които по занятие предоставят услуги за обмяна между виртуални валути и признати валути без златно покритие и за доставчиците на портфейли, които предлагат попечителски услуги ЗМИП въвежда задължителни мерки (чл. 4, т. 38 и 39) за превенция на използването на финансовата система за целите на изпирането на пари, изразяващи се в комплексна проверка на клиентите, събиране и изготвяне на документи и друга информация при условията и по реда на ЗМИП, съхраняване на събраните и изготвените за целите на ЗМИП документи, данни и информация, оценка на риска от изпиране на пари и финансиране на тероризма, разкриване на информация относно съмнителни операции, сделки и клиенти, разкриване на друга информация за целите на ЗМИП, съгласно чл. 3, т.т. 1-6 от ЗМИП.
Допълнително задължение за лицата, които по занятие предоставят услуги за обмяна между виртуални валути и признати валути без златно покритие и за доставчиците на портфейли, които предлагат попечителски услуги ЗМИП въвежда необходимостта от вписване в публичен регистър, съгласно чл. 9а от ЗМИП, при условията на Наредба № Н-9 от 7.08.2020 г., преди започване на дейността (чл. 2, ал. 1 от Наредбата).
Лицензионни изисквания към дружествата, опериращи с криптоактиви
Липсата на правна уредба относно криптовалутите и опитите за дефинирането им са наложили решаването на един от основните въпроси, а именно има ли действаща регулация за лицата, които придобиват, търгуват, извършват разплащания и финансиране с виртуални валути и дали същите подлежат на някакво лицензиране. Като отговор на този въпрос до момента има формирана съдебна практика, която приема, че предмет на дейност на дружество като „търговия и добиване на виртуални валути, финансиране чрез виртуални валути“ или „добиване и покупко-продажба на виртуална валута, покупко-продажба на машини и устройства за извършване на добив на виртуална валута“ са дейности, които не попадат в обхвата на чл. 12, ал. 3 от ЗПУПС и чл. 4 от ЗПУПС, в които изчерпателно са изброени платежните услуги, за осъществяването на които е необходим лиценз.
В Решение № 32 от 15.01.2018 г. по т. д. № 17/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив се приема, че дейността по „добиване и търговия с виртуални валути, финансиране с виртуални валути“ не представлява платежна услуга по смисъла на ЗПУПС, респ. не подлежи на лицензиране по същия закон. Дейностите по придобиване, търгуване и разплащане с виртуални валути не са регулирани от действащото българско и европейско законодателство и не подлежат на лицензиране. Виртуалните валути не представляват и финансов инструмент по смисъла на чл. 3 от ЗПФИ, като в заявения предмет на дейност липсват еднозначно определени дейности на инвестиционен посредник или дейности и услуги по смисъла на чл. 5, ал. 2 и 3 от ЗПФИ, за които се изисква лицензиране от Комисията за финансов надзор. В решението си окръжният съд се позовава на Решение № 834 от 24.04.2015 г. по ф. д. № 984/2015 г. на Апелативен съд – София, както и на изисканите по делото писмо изх. № БНБ – 108809/19.09.2014 г. на подуправителя на Българска народна банка и писмо изх. № 07-00-114/23.10.2014 г. на Комисията на финансов надзор.
Съгласно писмо изх. № БНБ – 108809/19.09.2014 г. на подуправителя на Българска народна банка, виртуалната валута „биткойн“ не представлява законно платежно средство. Дейностите по придобиване, търгуване и разплащане с „биткойн“ не са регулирани от действащото национално и европейско законодателство и не подлежат на лицензиране или регистрация. Покупко-продажбата на виртуални валути и разплащанията с тях, включително и „биткойн“, не попадат в обхвата на Директива 2009/110/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно предприемането, упражняването и пруденциалния надзор на дейността на институциите за електронни пари и на Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13.11.2007 г. относно платежните услуги на вътрешния пазар, респективно в обхвата на ЗПУПС, с който посочените европейски актове са транспонирани в българското законодателство.
С писмо изх. № 07-00-114/23.10.2014 г. Комисията за финансов надзор е изразила становище, че дейностите, свързани с придобиване, търгуване и разплащане с „биткойни“ не са регулирани от действащото европейско и национално законодателство и не подлежат на лицензионен и регистрационен режим. В чл. 3 от ЗПФИ изрично са изброени финансовите инструменти, които подлежат на регулация от КФН. Към настоящия момент „биткойните“ или другите виртуални валути не са признати и не се третират като финансови инструменти по смисъла на ЗПФИ и спрямо тях не следва да се прилагат изискванията на ЗПФИ. За сключване на сделки с „биткойни“ не е необходимо издаване на лиценз от КФН за извършване на инвестиционна дейност и предоставяне на инвестиционни услуги по смисъла на чл. 5, ал. 2 и 3 ЗПФИ. Отразено е, че предвид същността на „биткойн“ и други подобни „криптовалути“, надвишаващи 200 различни вида, те биха могли да представляват и/или да послужат като базов актив на деривативни финансови инструменти, което към момента не е отразено в действащите нормативни актове. Дава се заключение, че нормите на ЗПФИ биха били приложими към тази дейност, само ако тя има за предмет дейности, свързани с предлагането на финансови инструменти, чийто базов актив е „биткойн“ като например договори за разлика или деривативни инструменти, за което е необходимо притежаването на лиценз за извършване на дейност като инвестиционен посредник. Ако дружеството няма намерение да извършва такива сделки с базов актив електронни валути, то дейността му няма да подлежи на лицензиране от КФН.
В сходен смисъл е и Разяснение изх. № 94-г-80 от 05.06.2019 г. на НАП относно данъчно третиране по ЗДДС и по ЗКПО на доставка на услуга по предоставяне на софтуер (пеймънт гейтуей), чрез който се извършва заплащане на стоки с виртуална валута, и по обмен на виртуална валута в долар/евро, в което се казва, че фактът, че едно дружество не е финансова институция и не притежава лиценз за търговия с криптовалути е правно ирелевантен относно обхвата на регламентираното освобождаване от данъчно облагане.
За пълнота следва да се отбележи, че липсата на уредба и липса на лицензионен режим не е абсолютна. Така напр. в Решение № 1399 от 12.07.2017 г. по т. д. № 1313/2017 г. на Софийски градски съд е разгледано нарушение на забраната на чл. 6, ал. 1 от ЗКИ за използване на думата „банка“ от лице в своето наименование, в рекламната си или в друга дейност или някои от производните й на чужд език или друга дума, означаваща извършване на банкова дейност, ако не притежава лиценз за извършване на банкова дейност. В решението си съдът е постановил, че дружество с търговска фирма „Банка за биткойни“ нарушава посочената забрана и следва да бъде прекратено, тъй като не притежава лиценз за банкова дейност.
Търговски сделки, добив на криптовалути и защита на потребителите
Интерес към настоящия момент представлява въпросът дали страните по сделките по добив или търговия с криптовалути могат да бъдат потребители, както и дали сделките могат да се квалифицират като търговски, влияещо на процесуалния ред в исковия процес.
Така напр. в Определение № 308 от 24.07.2019 г. по в. ч. т. д. № 424/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено Определение № 495 от 15.05.2019 г., по т. д. № 21/2019 г. по описа на Окръжен съд Кърджали се приема, че прехвърлянето на криптовалута не е търговска сделка по см. на чл. 286, ал. 2 от ТЗ във вр. с чл. 1, ал. 1 от ТЗ, тъй като не попада в хипотезата на банкови и валутни сделки, които са посочени в закон – Търговски закон, Закон за платежните услуги и платежни системи, Закон за пазарите на финансови инструменти, Валутен закон. В тази връзка, спорове по отношение на сделки с криптовалути се разглеждат по общия исков ред, а не по реда за търговски спорове.
Относно придобиването на криптовалута от физическо лице с инвестиционна цел – да го продава и да търгува с него, с Определение № 2597 от 12.12.2019 г. по в. ч. гр. д. № 2635/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив се приема, че това обстоятелство не придава на лицето качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, или по см. на специалните КЗ или ЗЕ, поради което същото не може да търси специална защита в тази връзка, или да се ползва от правилата за изборна подсъдност на спора. В същия смисъл, физическото лице – страна по договор за продажба на услуги по добив на криптовалута не е потребител, тъй като е в сходно положение с наемателя на производствена мощност и има качеството на производител на криптовалута. В този смисъл, дори да се приема, че предмет на подобни договори е ползване на услуга, предоставяща възможност за придобиване на криптовалута, то тя не се ползва от лицето за лична употреба, а за евентуално добиване на финансови инструменти, които впоследствие могат да бъдат ползване като редовно платежно средство или да бъдат препродадени (Определение № 235 от 24.01.2020 г. по в. ч. т. д. № 60/2020 г. на Окръжен съд – Варна).
Интерес възбужда и въпросът дали еднократното плащане на цената за продължително предоставяне на изчислителна мощност за добив на криптовалута представлява договор с продължително действие, и дали същият може да се развали с обратно действие – т.е. при непредоставянето на пълната изчислителна мощност да се дължи връщане на цялата цена. С Решение № 146 от 12.11.2020 г. по гр. д. № 1125/2020 г., г. к., III г. о. на ВКС е прието, че доколкото по договора за предоставяне на компютърна мощност насрещната престация се осъществява с еднократно изпълнение (плащане на сумата), то при виновно неизпълнение на доставчика, потребителят има право едностранно да развали договора с едностранно предизвестие (чл. 87, ал. 1 ЗЗД), като в този случай развалянето на договора ще има обратно действие, защото поне една от насрещните престации е с еднократно изпълнение (чл. 88, ал. 1, пр.1 ЗЗД).
Бъдещата общоевропейска регулация на криптоактивите
Съобщението на Комисията до Европейския парламент, Съвета, Европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите относно стратегия за цифровизиране на финансовите услуги в ЕС, COM(2020)591 от 24.09.2020 г. започва със следните думи: „Бъдещото на финансовите услуги е цифрово (…)“. С това е дадено началото на Процедура 2020/0265/COD, COM(2020)593: Предложение за Регламент на Европейския парламент и на Съвета относно пазарите на криптоактиви и за изменение на Директива (ЕС) 2019/1937 и е внесен текст на същия. Така е поставено началото на края на вакуума в правната уредба на криптовалутите. Обосновавайки необходимостта от приемането му в 79 съображения, предложеният бъдещ Регламент си поставя четири главни цели: правна сигурност, насърчаване на иновациите, подходящи нива на защита на потребителите и инвеститорите, както и на лоялните пазарни отношения, и гарантиране на финансовата стабилност[7], които развива в 126 члена.
Обхватът на бъдещия Регламент не включва финансови инструменти по см. на чл. 4, пар. 1, то. 15 от Директива 2014/65/ЕС, електронни пари по см. на чл. 2, т. 2 от Директива 2009/110/ЕО, освен когато те се считат за токени за електронни пари по см. Регламента, депозити по см. на чл. 2, пар. 1, т. 3 от Директива 2014/49/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, структурирани депозити по см. на чл. 4, пар. 1, т. 43 от Директива 2014/65/ЕС, секюритизации по см. на чл. 2, т. 1 от Регламент (ЕС) 2017/2402 на Европейския парламент и на Съвета. Регламентът се прилага по отношение на лицата, които участват в емитирането на криптоактиви или които предоставят услуги, свързани с криптоактиви.
В чл. 3 от Регламента за пръв път са посочени термините и съответните определения относно понятията „криптоактив“, „емитент на криптоактиви“, „токен, обезпечен с актив“ (често наричан „стабилни криптопари“), „токен за електронни пари“ (често наричан „стабилни криптопари“), „доставчик на услуги за криптоактиви“, „токен за стоки или услуги“ и други, а също така са определени различните услуги, свързани с криптоактивите.
Регламентът за пръв път определя и т. нар. „бяла книга“, която трябва да съдържа определена информация, съобразно вида на криптоактива, който тя трябва да описва, подобно на проспектите при публичното предлагане на ценни книжа. Същата е задължителна (има въведени изключения) за публичното предлагане на криптоактиви, различни от токени, обезпечени с активи, и токени за електронни пари (чл. 5), за емитенти на токени, обезпечени с активи (чл. чл. 16-19 и приложения I и II), за токени за електронни пари (чл. 46). Въвеждат се и изисквания и условия, при които могат да се разпространяват маркетингови съобщения, които трябва да се придържат към съдържанието на съответната бяла книга.
За пръв път се въвеждат и условия за лицензиране на емитенти на токени, обезпечени с активи (чл. 15), на емитенти на токени за електронни пари (чл. 43), като за последните може да се препраща към уредбата за лицензиране като кредитна институция или като „институция за електронни пари“[8] по смисъла на чл. 2, пар. 1 от Директива 2009/110/ЕО. Въвежда се условия и за лицензирането и оперативните условия за доставчиците на услуги за криптоактиви (чл. 53), който ще бъде валиден в рамките на целия Европейски съюз, независимо в коя държава-членка е издаден (чл. 53, т. 3).
Капиталови изисквания се въвеждат за емитентите на токени, обезпечени с активи, съгласно чл. 31, като се предвиждат различни механизми за определяне на минималния му размер, който не следва да бъде по-малко 350 000 евро или тяхната равностойност. Освен капиталовите изисквания, Регламентът предвижда и задължение за обособяване на отделен резерв от активи (чл. 32) за всеки обезпечен токен. За емитентите на токени, обезпечени с активи, са предвидени услвоия при които те могат да инвестират част от резервните активи (чл. 34) – само във високоликвидни финансови инструменти с минимален пазарен и кредитен риск. Инвестициите трябва да могат да бъдат ликвидирани бързо с минимален отрицателен ефект върху цената.
Важно е да се отбележи, че с Регламента се налагат изисквания, които важат за всички доставчици на услуги за криптоактиви, например задължението да действат почтено, безпристрастно и професионално (чл. 59), пруденциалните гаранции, въвеждащи постоянни капиталови изисквания в минимален размер от 50 000 евро за най-базовите услуги за криптоактиви (чл. 60 и приложение IV), организационни изисквания (чл. 61), правила относно защитата на клиентски криптоактиви и средства (чл. 63), както и задължение за установяване на процедура за разглеждане на жалби (чл. 64), правила относно конфликтите на интереси (чл. 65), както и правила относно възлагането на дейности на външни изпълнители. Определени са и изисквания във връзка със специфични услуги: попечителство на криптоактиви (чл. 67), платформи за търговия с криптоактиви (чл. 68), обмен на криптоактиви срещу фиатна валута или срещу други криптоактиви (чл. 69), изпълнение на нареждания (чл. 70), пласиране на криптоактиви (чл. 71), получаване и предаване на нареждания от името на трети страни (чл. 72), както и консултации относно криптоактиви (чл. 73).
Специален дял е отделен и на предотвратяване на пазарни злоупотреби с криптоактиви (чл. чл. 76-80), обхващащи оповестяването на вътрешна информация и забрана за злоупотреба с нея и забрана за манипулиране на пазара.
За контрола по спазването на Регламента са предвидени значителни контролни и надзорни правомощия на европейските институции и задължения за страните-членки по въвеждането на механизми за контрол, и за определяне на санкции за физически и за юридически лица, действащи в нарушение, които обаче не са във фокуса на изложението, а и тепърва ще бъдат въвеждани от отделните страни-членки.
Децентрализацията на активите
Създадени като алтернатива на парите, криптовалутите са на път да бъдат напълно легализирани като актив, който ще намери своето място във финансовата система на Европа и света. Краткият преглед на правното им приемане показва, че интересът към тях ще се засилва покрай отпадане на безконтролността, на базата на която те процъфтяват през годините. С въвеждането на единна лицензионна система в Европейския съюз обаче ще се появят нови възможностти за развитие на индустрията с равен старт във всички държави членки, което може само да бъде приветствано. С това донякъде може да се продължи идеята за децентрализацията на криптоактивите, което е една от причините за които са създадени.
Иван Николаев, адвокат
[1] Колев, Т. Теория на правото. С. Сиела, 2015, с. 100 и сл.
[2] Трябва да се уточни, че дори да нямат строга правна рамка, криптовалутите на практика имат все пак някаква регулация в различни аспекти в световен мащаб. Към 2018 г. косвена забрана за използване на криптовалути има в Китай, Тайван, Саудитска Арабия, Иран, Катар, Оман, Колумбия, Бахрейн, Бангладеш, Доминиканската република, Индонезия, Кувейт, Литва. Абсолютна забрана е наложена в Ирак, Египет, Обединените арабски емирства, Алжир, Боливия, Пакистан, Мароко. Поне 20 държави, сред които България, Обединеното кралство, Русия, Австрия, Полша, Канада, Дания, Япония, Швейцария и Норвегия имат някаква данъчна уредба за криптовалутите, докато поне още толкова имат уредба относно мерките срещу изпирането на пари, сред които са Хонконг, Лихтенщайн, Люксембург, Гибралтар и др. На следващо място, към 2018 г., поне 13 държави разработват свои собствени държавни криптовалути, сред които са Китай, Ирландия, Литва и Венецуела. Повече за уредбата на криптовалутите в световен мащаб вж. The Law Library of Congress, Global Legal Research Center, Regulation of Cryptocurrency Around the World, 2018.
[3] Историята на виртуалните валути започва преди десетилетия, когато в края на 80-те години на XX век една бензиностанция в Нидерландия, в опит да спре физическите кражби на валута от касите си, въвежда смарт-карти, свързани със сметки във фиатни (книжни) пари, чрез които се правят плащания. Преди това, през 1983 г., Дейвид Чаум създава проект на система за анонимни плащания, използвайки криптиране на транзакциите („Blinded cash”), като основната идея е била обслужващата банка да вижда размера на плащането, както и страните по него, но никога да не разбира за предмета на сделките. През 90-те години на миналия век концепцията на Дейвид Чаум е развита от компании като PayPal и E-Gold, които са първите, използващи интернет за транзакции. През 1998 г. Вей Дай създава B-Money – система за електронни пари, основаваща се на анонимност чрез цифрови псевдоними и разпределен регистър, без използване на трета страна за транзакции. В същата година, Ник Сабо разработва Bit-Gold, децентрализирана дигитална валута, „захранваща се“ от разрешаване на криптографски математически проблеми. Година преди това, през 1997, е разработен и HashCash – система за предотвратяване на спам и DDoS атаки, но и генерираща дигитални монети, използвайки децентрализирано решаване на компютърни проблеми. HashCat обаче се сблъсква с проблемите на съвременните криптовалути – увеличаващата се нужда от изчислителна мощ и все по-сложните алгоритми. Повече вж. в Panda, S., Elngar, E., Balas, V., Kayed, M., Bitcoin and Blockchain. History and current application. New York: CRC Press, 2021, p. 2.
[4] Banque de France, Les dangers liés au développement des monnaies virtuelles: l’exemple du bitcoin, Focus 10, 5 décembre 2013.
[5] Становище на Европейския орган за ценни книжа и пазари от 9 януари 2019 г. до Комисията относно първоначалното предлагане на монети и криптоактиви.
[6] Вж. напр. Решение № 384 от 29.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 2520/2016 г., I т. о., ТК, Решение № 260002 от 24.08.2020 г. по т. д. № 153/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив и др.
[7] Т. 1 от Обяснителния меморандум към Предложение за Регламент на Европейския парламент и на Съвета относно пазарите на криптоактиви и за изменение на Директива (ЕС) 2019/1937.
[8] Също така е важно да се каже, че за пръв път се регламентира, че държателите на токени за електронни пари имат право на вземане към емитента: токените за електронни пари следва да се емитират по номинална стойност и при получаването на средствата, а при поискване от държателя на тези токени емитентите следва да ги откупят във всеки един момент и по номинална стойност (чл. 44). На емитентите на токени за електронни пари и на доставчиците на услуги за криптоактиви се забранява да предоставят лихви на държателите на токени за електронни пари (чл. 45).
