- Петър Топуров, адвокат, асистент в Института за държавата и правото при БАН,
Съдържание
I. Увод
Законът за управление на етажната собственост[1] установява, че разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят[2]. Това гласи чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС. Ал. 2 от същата разпоредба съдържа две изключения от общото правило. Разходи за управление и поддръжка не се заплащат:
- За деца, ненавършили 6-годишна възраст;
- От собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година[3];
От своя страна ал. 3 и ал. 5 на цитираната разпоредба предвиждат възможност Общото събрание да вземе решение за намален (ал. 3) или увеличен (ал. 5) размер на дължимите вноски, а ал. 7 съдържа специално правило относно дължимите разходи от отглеждащите на домашни животни, които подлежат на извеждане[4].
По отношение на дефинирането на разходите за управление и поддръжка пф. 1, т. 11 от ДР на ЗУЕС съдържа следното примерно изброяване:
- Разходите за консумативни материали, свързани с управлението, за възнаграждения на членовете на управителните и контролните органи и за касиера, разходи за портиер (разходи за управление);
- Разходите за електрическа енергия, вода, отопление, почистване, абонаментно обслужване на асансьор и (разходи за поддръжка);[5]
Извършените консумативни разходи за текущо поддържане на общите части се разпределят съгласно чл. 51, ал. 1 ЗУЕС, независимо дали е било взето решение от Общото събрание на етажната собственост[6].
Макар и привидно ясни, цитираните правила са повод за натрупване на противоречива съдебна практика при неговото тълкуване и даването на отговор на следния въпроса: Диспозитивни или императивни по своя характер са правните норми, съдържащи се в чл. 51 ЗУЕС, съответно могат ли правните субекти да се отклонят от тях по предвидения в ЗУЕС ред? Именно на този въпрос ще даде отговор настоящата статия. Независимо от достигнатите изводи, изследването си поставя и друга цел – да анализира доколко избраното от законодателя разрешение е оправдано съобразно съществуващите обществени отношения.
II. Становищата в съдебната практика
- Както бе посочено, при тълкуването на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС е налице противоречива съдебна практика. Становищата биха могли да се обобгят в две основни групи.
1.1. Според първото[7] че правилата на чл. 51 ЗУЕС са императивни по своя характер и не допускат отклонение от определения в тях начин на разпределение на разходите за поддържане и управление на общите части. Основен аргумент в подкрепа на тази теза е тълкуването на чл. 51 ЗУЕС във връзка с чл. 11, т. 5 ЗУЕС, който предвижда, че в компетентността на Общото събрание на етажната собственост попада и определянето на размера на паричните вноски за разходите за управление и поддържането на общите части на сградата. Разпоредбата защитава малцинството в етажната собственост от налагане на начини на определяне на вноските в нарушение на техните интереси. Разпоредбата на чл. 51 ЗУЕС е приета в обществен интерес и въвежда принципа, че формирането на разходите за управление и поддържане на общите части, е в с отчитане на тяхното естество, свързано с ползването на общите части, което се извършва фактически от всяко лице, което обитава и ползва самостоятелен обект в сградата, тоест участието в тези разноски е обусловено от фактическото ползване на съответен обект[8].
1.2. Според второто срещано становище нормите в чл. 51 ЗУЕС са диспозитивни по своя характер и законът допуска отклонение от тях[9]. Поддръжниците на тази теза изтъкват, че разглежданата разпоредба не е установена в публичен интерес, а в интерес на етажната собственост, която може да реши друго. Допълнителна подкрепа в това становище се вижда и в лицето на разпоредбата на чл. 41 от Закона за собственост, според която всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, е длъжен да участва в разноските, необходими за поддържането на вещта, за които е взето решение на общото събрание. Изискването на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС се отнася за еднакъв размер на вноската за всички живеещи в сградата, но не и за начина на определянето на този размер.
III. Изводи относно характера на правилата на чл. 51 ЗУЕС
- За да отговорим на поставените въпроси най-напред следва да разгледаме критериите, въз основа на които правните норми се определят като императивни и диспозитивни.
Според част от авторите критерият за делението на правните норми на диспозитивни и императивни е доколко адресатите на правните норми, които са страни в едно възникнало въз основа на нея правно отношение, могат по общо съгласие да се отклонят от поведението, изисквано от нормата. При императивните отклонението би било равнозначно на правонарушение, а при диспозитивните – страните биха могли да установят алтернативен модел на поведение и това не би представлявало правонарушение[10]. Диспозитивните правни норми създават възможност за участниците в една правна ситуация да уредят отношенията си така, както намерят за подходящо в законовите рамки[11].
Според други автори, с императивни правни норми се уреждат в случаите, когато се установяват правни последици, които засягат общонационални/обществени интереси. Адресатите на повелителните правни норми нямат възможност за каквото и да е отклонение от тях. Правно действие, свързано с отклонение от повелителни правни норми, е недействително и не е годно да породи желаните правни последици[12]. От своя страна при диспозитивните правни норми е налице възможност за отклонение по отношение на предписанието на диспозицията и да уговорят пораждането на други правни последици. Диспозитивните правни норми засягат интересите на отделни правни субекти (в интерес на едната или двете страни), а не обществени такива. Поради това всеки засегнат от нормата правен субект може да прецени кои правни последици са в негов интерес – тези от диспозицията на нормата или уговарянето на различни от нея тях[13], включително и по отношение на създаваните субективни права[14]. Според предназначението си те се разделят на тълкувателни и допълващи, а според допустимото отклонение – на диспозитивни правни норми с определени и неопределени граници[15].
- Какъв е характерът на правилата, съдържащи се в чл. 51 ЗУЕС предвид гореизложеното? По-горе бяха разгледани два критерия за определянето на вида правни норми – 1. Дали е установена възможност за отклонение? и 2. Дали правната норма е установена в публичен или частен интерес. Първият критерий посочва самата разлика, докато вторият позволява по-прецизно разграничаване на правните норми на диспозитивни и императивни.[16] Прилагайки втория критерий трудно може да бъде възприета тезата, че правилата на чл. 51 ЗУЕС защитават общонационални или обществени интереси, доколкото те засягат единствено интересите на собствениците, ползвателите и обитателите на етажната собственост. Разглеждайки всяко от правилата на чл. 51 от ЗУЕС може да бъде направен извод, че същите са установени за защита на интересите на различни групи лица. Така чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС защитава колективния интерес разходите за управление и поддръжка да бъдат разпределени съобразно интензитета на ползване на общите части, определен съобразно броя на лицата, които действително пребивават в сградата и ползват общите части за период от време, по-голям от 30 дни за една календарна година, без значение от етажа, на който живеят. От своя страна ал. 2 на чл. 51 от ЗУЕС защитава интересите на родителите на ненавършили 6 годишна възраст деца, както на лицата, които пребивават в етажната собственост по-малко от 30 дни в рамките на една календарна година. В същото време ал. 3 от ЗУЕС изрично предвижда възможност да бъде взето решение от страна на Общото събрание на етажната собственост за редуциран размер на дължимите от даден собственик, ползвател или обитател вноски за покриване на разходите за управление и поддръжка – само половината от тях за периода на отсъствието. Цитираното правило е една възможност, но не и задължение за Общото събрание. То защитава колективния интерес на етажната собственост, доколкото приложението му зависи от формирането на необходимото мнозинство за взимане на подобно решение. От своя страна чл. 51, ал. 5 от ЗУЕС също установява възможност за Общото събрание да вземе решение за заплащане на разноски в завишен размер – между 3 и 5 кратен размер. Правната норма, създаваща тази възможност и нейната долна граница е установена в защита на колективния интерес на етажните собственици. От своя страна установените законова горна граница е предвидени за защита на интереса на този собственик, ползвател или обитател, който упражнява съответната дейност, свързана с достъпа до повече външни лица. В негова защита е и правилото на чл. 51, ал. 6 ЗУЕС. Същевременно ал. 7 от ЗУЕС е в защита на интереса на пребиваващите в етажната собственост, които не отглеждат домашни любимци, подлежащи на извеждане, така че те да поемат такава тежест от разходите за поддръжка, която съответства на хипотетичния интензитета на ползването на общите части, който по презумпция е по-голям на живеещите с домашни любимци, подлежащи на извеждане.
По-горе видяхме, че правилата, съдържащи се в чл. 51 от ЗУЕС по-скоро защитават интересите на отделни правни субекти или групи правни субекти, но не и обществения интерес. Възприемането на тезата за диспозитивния характер на правилата обаче поставя втори въпрос – въз основа на чия воля може да бъде преодоляна тази законоустановена защита и в какви граници?
Съдебната практика преобладаващо приема, че правилата на чл. 51 ЗУЕС могат/не могат да бъдат преодолени, но само от волята на мнозинството в Общото събрание на етажната собственост. Както бе разгледано по-горе, правилата на чл. 51 ЗЕС обаче са установени не само в защита на интереса на мнозинството, но и на отделни етажни собственици, ползватели и обитатели. С оглед на това не може да бъде споделена тезата, че преодолимостта им зависи винаги от волята на мнозинството в Общото събрание на етажната собственост. Точно обратното – по общо правило тя би зависила от волята на правния субект, чиито правни интереси защитава нормата. Особеното в случая е, че начинът на определяне и размерът на задължението на защитения субект следва да се определи от решение на Общото събрание, разглеждано като особен вид многостранен акт[17].
- Необходимостта от подобно разрешение е продиктувано и от съществуващите обществени отношения. Често Общото събрание на етажната собственост взима решение за определяне на размера на вноските за управление и поддържане на общите части, различен от установения в чл. 51 от ЗУЕС, като например;
– Заплащане на толкова вноски, колкото самостоятелни обекти се принадлежат от съответния собственик;
– Заплащане на вноски за поддръжка и управление в размер, определен съобразно квадратурата на притежавания самостоятелен обект в сградата[18] или притежавания дял в общите части[19];
– Заплащане на една и съща вноска от живеещите в един самостоятелен обект, независимо от техния брой[20];
– Заплащане на различен размер вноски за управление и поддръжка на общите части при съобразяване на етажа, на който е разположен обитаваният самостоятелен обект – в тези случаи обикновено живеещите на последните етажи заплащат по-високи вноски за поддръжка на асансьора, а понякога живеещите на първи и втори етаж не заплащат никаква вноска за асансьора. В някои случаи в асансьора се инсталира система за ползването му с чипове и Общото събрание взима решение за плащане на вноски за асансьора само от ползващите го лица[21];
– Определяне, че всеки собственик, ползвател или обитател следва да заплаща вноски за управление и поддръжка на общите части, независимо от факта, че същият не е обитавал съответния самостоятелен обект повече от 30 дни в годината[22] – изборът на подобно разрешение може да е продиктувано и от самия характер на обектите в сградата. Възможно е в нея да има само търговски обекти[23] или офиси, които не се обитават постоянно от никого или при сгради, ползвани преимуществено за почивка. В някои случаи етажните съсобственици, търсейки изход от „строгостта“ на закона, предприемат по-различни подходи като например взимането на решение за формиране на фонд „Функциониране на сграда без ползване“[24];
– Временно или постоянно освобождаване от заплащане на вноски за покриване на разглежданите разходи от обитатели в сградата, които се намират в материално затруднено положение;
- Какви бихи били допустимите отклонения от правилата на чл. 51 от ЗУЕС?
По отношение на правилото на ал. 1 от чл. 51 ЗУЕС би следвало да се признае възможността по решение на Общото събрание да отчете по-адекватно реалното ползване на общите части при определянето на размера и начина на формиране на вноските за поддържането и управлението им. Доколкото законодателят е определил интензитета на ползване на общите части като водещ критерий, то възможност за отклонение би имало по отношение на прецизиране на начина на определяне на дължимата вноска. Така например не би следвало да има пречка определени групи лица да бъдат освободени от разходите за асансьор, доколкото те не ползват същия[25]. Възможно е също трудно подвижни обитатели, които излизат рядко или въобще не излизат от самостоятелния си обект, да бъдат освободени от заплащане на вноски за покриване на разглежданите разходи в пълен или намален размер. Подобно решение би следвало да може да бъде законосъобразно взето и по отношение на лица, намиращи се във временно материално затруднено положение. Спрямо правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС при съгласие на конкретните собственици, ползватели или обитатели, не би следвало да има пречка същите да бъде взето решение от Общото събрание за плащането на вноски за покриване на разходи и съобразно броя на децата в домакинствата или лицата, които не живеят в сградата през продължителен период през годината, да заплащат разходи и през периодите на отсъствие с оглед интереса им сградата да бъде поддържана непрекъснато в добро състояние. По отношение на ал. 3 от ЗУЕС, както вече бе споменато, следва да се възприеме становището, че правилото съдържа една възможност. Решението на Общото събрание би могло да освободи конкретното лице от заплащането на каквито и да е вноски за периода на отсъствие или за заплащане на по-малко от 50 % от тях. От своя страна лицето също би могло да се съгласи да заплаща по-висок процент от разходите и това да бъде обективирано в законосъобразно решение на Общото събрание. Същото важи и спрямо ал. 5 на чл. 51 ЗУЕС – Общото събрание може да определи заплащането на по-нисък размер на увеличената вноска от 3 кратния или лицето да се съгласи да поеме вноска над 5 кратния ѝ размер. Не би следвало да има пречка и за взимане на решение за покриване на разноски в по-висок размер от отглеждащите домашни любимци при обективирано съгласие от тяхна страна или за освобождаването им от такава допълнителна вноска при съгласие на останалите членове на Общото събрание. Логично би било да бъде призната и възможността, някога предвиждана в чл. 9, ал. 10 от ПУРНЕС – с решение на общото събрание собствениците могат да участват с материали и/или труд при извършване на работи по поддържането и възстановяването на общи части от сградата, като стойността им да се приспада от дължимата от тях сума.
Предложеното разрешение би гарантирало свободата на договаряне на гражданскоправните субекти и възможността им да уредят отношенията си така, както смятат за най-добре и справедливо. То би била и по-близко отражение на действително съществуващите обществени отношения, в които широко приложно поле намират алтернативни режими на определяне на разходите за управление и поддържане на общите части в етажната собственост.
Разбира се, биха могли да се открият и някои недостатъци в предложеното разрешение. На първо място това е свързано с усложнената проверка за законосъобразност на решенията на Общото събрание на етажната собственост с оглед нуждата от преценка чии интереси са били защитени в конкретния случай от някое от правилата на чл. 51 ЗУЕС и дали е налице съгласие на това лице, обективирано в самото решение на Общото събрание. Допълнително усложнение в случая би произтичало от обстоятелството, че съгласно чл. 5 обитателите имат само право на съвещателен глас в Общото събрание на етажната собственост, но същевременно са обвързани от решенията му. Те нямат и активна легитимация да искат отмяната им по реда на чл. 40 ЗУЕС. Остава неразрешен и проблемът, произтичащ от доминиращата съдебна практика, която отказва да признае възможността за установяване на нищожност на решенията на Общото събрание извън производството по чл. 40 ЗУЕС[26]. По този начин атакуването на незаконосъобразно решение на Общото събрание се явява изключително ограничено и създава възможност за сериозни злоупотреби.
IV. De lege ferenda
Поради гореизложеното de lege ferenda би било оправдано да се признае общият принцип за преодолимост на правилата от чл. 51 ЗУЕС в така очертаните законови граници. Същевременно би могло да се предвиди и изискване за преразглеждане на въпросите относно разходите за управление и поддържане на общите части в рамките на определен период от време-всяка година или веднъж на две/три години. Това произтича от тяхното пряко влияние като промени в цените на електроенергията, водоснабдяването, поддръжката на асансьор и т. н. Подобно разрешение би позволило защитените от правната норма на чл. 51 ЗУЕС правни субекти да могат да влияят и занапред върху дължимите вноски за покриване на разходите за управление и поддръжка. Не на последно място, следва да се признае изрична активна легитимация за оспорване на решения на Общото събрание както на ползвателите, така и на обитателите в етажната собственост, така и установяването на тяхната нищожност неограничено във времето.
Петър ТОПУРОВ, адвокат, Главен асистент в Института за държавата и правото при Българската академия на науките
[1] Обн. ДВ. бр. 6 от 23 Януари 2009 г., посл. изм. изм. ДВ. бр.17 от 26 Февруари 2019 г. Оттук насетне ЗУЕС.
[2] Дефиниране на понятието „обитател“, „ползвател“ и „домакинство“ се съдържа в допълнителните разпоредби на ЗУЕС. Домакинството е определено като съвместно живеене на две или повече лица в самостоятелен обект или част от него, в който са регистрирани по постоянен или настоящ адрес, и имат общ бюджет (т. 4). Ползватели са лицата, носители на вещно право на ползване върху чужда вещ, самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост (т. 6), докато обитателите са лицата, които пребивават на друго основание в самостоятелен обект без да са собственици или титуляри на вещно право на ползвате (т. 5).
[3] В съдебната практика се наблюдава противоречие по въпроса дали уведомлението е предпоставка за освобождаване от дължимите вноски. Аргументът за това е, че макар и законът да не съдържа изрична уредба на подобно задължение, он съдържа множество други изисквания, които предполагат наличието на подобно задължение като вписването в книгата на етажната собственост и отразяването на промени в нея – чл. 7, ал. 2 ЗУЕС във връзка и чл. 13, ал. 2 ЗУЕС (Виж напр. Решение № 947 от 23.04.2019 г. на РС – Бургас по гр. д. № 8607/2018 г.; Решение № 200 от 24.01.2019 г. на РС – Бургас по гр. д. № 1989/2018 г.; Решение № 261816 от 24.06.2021 г. на РС – Пловдив по гр. д. № 13108/2020 г.). В по-новата практика на ВКС становището е отхвърлено в Решение № 93 от 6.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 395/2022 г., I г. о., ГК: „Етажният собственик не дължи заплащането на разходи за управление и поддържане на общите части, ако е доказал условието на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС /пребиваването в собствения му имот за период само от 30 дни или по-малко от 30 дни през една календарна година/, дори и да не е подал декларация за обстоятелствата по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, да не е вписал тази негова декларация в книгата на етажната собственост и въз основа на това да не било постановено решение на Общото събрание на ЕС за освобождаване му от плащане на тези разходи.“. От своя страна в Решение № 60181 от 20.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 86/2021 г., I V г. о., ГК е прието, че „независимо дали е било взето решение на общо събрание на етажните собственици, лицата по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС са освободени от задължението да участват в разходите по управление и поддържане на общите части на етажната собственост“.
[4] Те се отнасят само за покриване на разходите за електрическа енергия, вода, отопление, почистване на общите части и абонаментно обслужване на асансьора
[5] Ставру, С. в Право на собственост и други вещни права. ИК „Труд и право“.2021, с. 405
[6] Решение № 60274 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1081/2021 г., IV г. о., ГК
[7] Имперавeн характер: По отношение на чл. 51 ЗУЕС – Решение № 80 от 4.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1213/2020 г., IV г. о., ГК и Решение № 313 от 7.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1332/2019 г., IV г. о., ГК: „Нормата на чл. 51 ЗУЕС не предпоставя възможност за тълкуване, тя е ясна и императивна“, приемайки, че чл. 2 ЗУЕС не намира приложение по отношение на сгради, които имат някои от белезите на такива от затворен тип и ако е сключен договор по чл. 2 ЗУЕС от индивидуален собственик на обект в сграда в режим на етажна собственост, по въпросите, уредени в чл. 51 ЗУЕС, то тези уговорки биха били нищожни. Определение № 478 от 22.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2015 г., II г. о., ГК; Решение № 1647 от 18.04.2019 г. на РС – Варна по гр. д. № 6485/2018 г.; Решение № 971 от 11.03.2019 г. на РС – Варна по гр. д. № 8679/2018 г.; Решение № 1810 от 21.12.2018 г. на РС – Сливница по гр. д. № 37/2018 г.; Решение № 872 от 7.06.2018 г. на РС – Плевен по гр. д. № 2113/2018 г.; Решение № 398185 от 2.05.2018 г. на СРС по гр. д. № 10235/2015 г.; Решение № 1097 от 20.03.2017 г. на РС – Варна по гр. д. № 10259/2016 г. (излагайки и аргументи в хипотеза на диспозитивност на разглежданото правило) По отношение на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС – Определение № 130 от 17.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1770/2020 г., II г. о., ГК; Решение № 477 от 2.11.2014 г. на ОС – Смолян по в. гр. д. № 408/2014 г.; Решение № 174412 от 12.08.2020 г. на СРС по гр. д. № 162/2019 г.; Решение № 174412 от 12.08.2020 г. на СРС по гр. д. № 162/2019 г.; Решение № 81106 от 3.05.2020 г. на СРС по гр. д. № 3589/2019 г.; Решение № 48896 от 24.02.2020 г. на СРС по гр. д. № 165/2019 г., приемайки, че липсва ограничение по отношение на размера; Решение № 82 от 17.01.2020 г. на РС – Плевен по гр. д. № 1978/2019 г.; Решение № 13321 от 16.01.2020 г. на СРС по гр. д. № 41029/2019 г.; Решение № 299647 от 13.12.2019 г. на СРС по гр. д. № 46470/2019 г.; Решение № 167404 от 16.07.2019 г. на СРС по гр. д. № 12242/2019 г.; Решение № 116550 от 16.05.2019 г. на СРС по гр. д. № 52525/2018 г.; Решение № 109551 от 9.05.2019 г. на СРС по гр. д. № 53537/2018 г.; Решение № 83 от 30.04.2019 г. на РС – Несебър по гр. д. № 849/2018 г. Решение № 74583 от 25.03.2019 г. на СРС по гр. д. № 45702/2017 г.; Решение № 39093 от 13.02.2019 г. на СРС по гр. д. № 45775/2018 г.; Решение № 263857 от 9.11.2017 г. на СРС по гр. д. № 35113/2017 г.; Решение № 2445 от 20.06.2016 г. на РС – Варна по гр. д. № 12165/2015 г.; Решение № 598 от 22.02.2016 г. на РС – Варна по гр. д. № 9662/2015 г.; Решение от 26.01.2016 г. на СРС по гр. д. № 14931/2015 г.; Решение от 9.07.2015 г. на СРС по гр. д. № 66199/2014 г.; Решение № 7187 от 24.10.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 7192/2018 г. По отношение на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС – Решение № 93 от 6.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 395/2022 г., I г. о., ГК; Решение № 60181 от 20.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 86/2021 г., IV г. о., ГК; Решение № 477 от 2.11.2014 г. на ОС – Смолян по в. гр. д. № 408/2014 г.; Решение № 1457 от 10.06.2019 г. на РС – Бургас по гр. д. № 8430/2018 г.; Решение № 83 от 30.04.2019 г. на РС – Несебър по гр. д. № 849/2018 г.; Решение № 947 от 23.04.2019 г. на РС – Бургас по гр. д. № 8607/2018 г.; Решение № 21774 от 25.01.2019 г. на СРС по гр. д. № 30155/2018 г.; Решение № 200 от 24.01.2019 г. на РС – Бургас по гр. д. № 1989/2018 г.; Решение № 27 от 6.02.2018 г. на РС – Поморие по гр. д. № 604/2016 г.; Решение № 167 от 11.01.2015 г. на РС – Варна по гр. д. № 8056/2014 г.; Решение № 129 от 18.07.2014 г. на РС – Чепеларе по гр. д. № 60/2014 г.; Решение № 762 от 4.04.2014 г. на РС – Бургас по гр. д. № 8279/2013 г.; Решение от 16.12.2013 г. на РС – Несебър по гр. д. № 459/2013 г.
[8] Решение № 159983 от 30.06.2017 г. на СРС по гр. д. № 74075/2015 г.
[9] Диспозитивна: По отношение чал. 51, ал. 1 ЗУЕС – Решение № 3067 от 5.05.2017 г. на СГС по в. гр. д. № 13273/2016 г; Решение № 401 от 20.01.2014 г. на СГС по в. гр. д. № 14433/2013 г., Решение № 194457 от 19.08.2019 г. на СРС по гр. д. № 24018/2018 г.; Решение № 169 от 1.10.2018 г. на РС – Несебър по гр. д. № 70/2018 г., позовавайки се на Определение № 429 от 16.07.2015 г. по т. д. № 1955 от 2014 г. на II търг. отделение на ВКС, в което „имплицитно“ бил потвърден подобен извод; Решение от 17.07.2017 г. на РС – Свиленград по гр. д. № 166/2017 г.; Решение № 49 от 6.04.2017 г. на РС – Несебър по гр. д. № 793/2016 г.; Решение № 116 от 11.08.2015 г. на РС – Несебър по гр. д. № 987/2014 г.; Решение № 89 от 22.06.2015 г. на РС – Несебър по гр. д. № 431/2014 г.; Решение от 10.02.2014 г. на СРС по гр. д. № 58553/2012 г. Решение № 2883 от 23.07.2010 г. на РС – Варна по гр. д. № 1072/2010 г. Решение № 260236 от 14.12.2021 г. на РС – Несебър по гр. д. № 877/2020 г.; По отношение на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС – Решение № 3067 от 5.05.2017 г. на СГС по в. гр. д. № 13273/2016 г; Решение № 261292 от 12.04.2021 г. на РС – Варна по гр. д. № 11475/2019 г., Решение № 270209 от 18.11.2019 г. на СРС по гр. д. № 14856/2018 г., разглеждайки решение за образуване на фонд „Функциониране на сграда без ползване“; Решение от 10.02.2014 г. на СРС по гр. д. № 58553/2012 г. По отношение на чл. 51, ал. 3 ЗУЕС – Решение № 1267 от 16.03.2015 г. на РС – Варна по гр. д. № 8989/2014 г.; Решение № 4369 от 14.10.2013 г. на РС – Варна по гр. д. № 4581/2013 г.; Решение № 7187 от 24.10.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 7192/2018 г.; Решение № 4226 от 10.06.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 3707/2019 г. По отношение на чл. 51, ал. 5 ЗУЕС – Решение от 4.03.2015 г. на СРС по гр. д. № 46557/2013 г.
[10] Вълчев, Д. Лекции по обща теория на правото. Част 1. Сиела. 2016, с. 184.
[11] Пак там, с. 185.
[12] Павлова, М. Гражданско право.Обща част. Софи-Р. 2002, с. 109.
[13] Пак там, с. 110.
[14] Джеров, А. Гражданско право. Обща част. Книга първа. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“. 1994, с. 82.
[15] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част.
[16] Джеров, А. Цит. съч., с. 81
[17] Ставру, С. Цит. съч., с. 386.
[18] Допустимосттана подобно разрешение е потвърдена в Решение № 260236 от 14.12.2021 г. на РС – Несебър по гр. д. № 877/2020 г., Обратното в Решение № 174412 от 12.08.2020 г. на СРС по гр. д. № 162/2019 г. и Решение № 174412 от 12.08.2020 г. на СРС по гр. д. № 162/2019 г. В последното решение за законосъобразно определена е и таксата за поддръжка на гаражи и паркоместа съобразно броя автомобили, които се паркират.
[19] Последната възможност е изрично отречена с Решение № 165 от 26.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4291/2018 г., IV г. о., ГК
[20] Определение № 499 от 14.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3906/2015 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Геника Михайлова; Решение № 477 от 2.11.2014 г. на ОС – Смолян по в. гр. д. № 408/2014 г.; Определение № 157 от 17.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 486/2014 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева
[21] Виж например Решение № 74583 от 25.03.2019 г. на СРС по гр. д. № 45702/2017 г.
[22] Определение № 499 от 14.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3906/2
