I. Разпоредбата на чл. 444, т. 7 ГПК
Гражданският процесуален кодекс (ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г.) строго повелява, че Изпълнението не може да бъде насочено върху следните вещи на длъжника – физическо лице: (…) жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него; (…). По текста на нормата има натрупана обилна съдебна практика, която малко или много успява да отговори на проблемите по прилагането й. Текстът не подлежи на разширително1 тълкуване и следва да се прилага стриктно2 и точно съобразно съдържанието на нормата, и при стриктно спазване на посочените в нея условия3, които са императивни4. Но дали това е така?
Първата подобна норма в процесуалния закон е въведена със създаването на новия чл. 979а от 07.08.1902 г. в Закона за гражданското съдопроизводство (обн. ДВ, бр. 31 от 08.02.1892 г.). В тази нова разпоредба е въведена несеквестируемостта върху недвижими имоти в българското право. Същата има малко по-различен от съвременния смисъл, а именно5:
„Не могат да бъдат продадени следните на длъжника недвижими имоти:
1) къщата му, ако не струва повече – в градовете от 1000 лв., а в селата – от 500 лв., по данъчната оценка;
2) едно лозе на големина не повече от два декара, или гюлище, или друга градина, на големина не повече от единъ декар; и
3) една или повече ниви, на големина всичко не повече от десет декара.
Ако длъжникът има къща с по-голяма цена от 1000 лв. – в градовете и 500 лв. – в селата, тя се продава, но се отделя сумата 1000 или 500 лв. от продажната цена, която се внася в местната земледелческа каса само на разположение на длъжника, до когато установи, в продължение на една година, че се е сдобил с друга къща.
Относително земите продава се само горницата.“
Сходна е разпоредбата и на чл. 781 от Закона за гражданското съдопроизводство от 1930 г. Едва с приемането на Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. е въведена съвременната разпоредба на цитираната норма, първоначално б. „в“ на чл. 339, а после б. „ж“, която е изцяло пренесена в действащия Гражданския процесуален кодекс. Очевидно е доброто желание на българския законодател, превърнало се вече в близо 130-годишна традиция, по социални и политически съображения6 да запази един минимум на съществуване на длъжника, не само относно необходимите му храна, дрехи, предмети на бита, минимални доходи, но и подчертано запазване на жилището му (както и необходимите земеделски земи) като недвижим имот. Но кой обект всъщност е единствено жилище?
II. Практиката на съдилищата
Несеквестируемостта на единственото жилище на длъжника поставя многобройни въпроси, които продължават да търсят своето решение в практиката. Така например, следва да се уточнява, че за да се определи едно жилище като несеквестируемо, е необходимо нито длъжникът, нито членовете на семейството му, живеещи с него, да притежават друго жилище. Под „семейство“ законодателят разбира само тия лица, които са свързани е длъжника чрез брак, произход или осиновяване (съпруг, деца и осиновени), съгласно разпоредбите на СК. Фактическото брачно съжителство е ирелевантно по отношение на несеквестируемостта на единственото жилище7.
Друг спорен въпрос е дали обитаваният недвижим имот трябва да представлява „жилище“ по см. на § 5, т. 30 от ПЗР на Закона за устройство на територията (ЗУТ) (Съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди). В чл. 110 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони на МРРБ, е посочено както трябва да има най-малко в едно жилище, а именно – жилищно помещение, кухня или кухненски бокс, баня-тоалетна и най-малко едно складово помещение във или извън жилището. В чл. 102, ал. 4 от Наредбата е посочено какво най-малко трябва има едно ателие, а именно: самостоятелен санитарен възел (тоалетна с мивка). От съпоставката на горните разпоредби следва изводът, че ателието, макар и да представлява самостоятелен обект на правото на собственост, не съставлява „жилище“ по смисъла на ЗУТ, съответно и по смисъла на чл. 444, т. 7 ГПК. Това, че длъжникът живее в ателие и го ползва за задоволяване на жилищни нужди не го прави жилище, преди промяната на предназначението на ателието по съответния ред, свързано с редица изисквания8. В същия смисъл се произнася и доктрината9, подчертаваща, че по действието на стария ЗГС разбирането за понятието „жилище“ е било по-широко, но практиката вече е неактуална. В подобен смисъл, а именно, че ателието не представлява „жилище“ е и Решение № 1319 от 01.03.2018 г. по в. гр. д. № 2513/2018 г. на Софийски градски съд. Интерес представлява и Решение № 349 от 03.05.2018 г. по в. гр. д. № 585/2018 г. на Окръжен съд – Бургас, което отхвърля жилищния характер на ателието, поради недоказването на жилищния начин на ползването му.
The opposite is accepted in Решение № 518 от 28.04.2017 г. по в. гр. д. № 797/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 28 от 16.01.2015 г. по в. гр. д. № 2096/2014 г. на Окръжен съд – Бургас и Решение № 2693 от 30.04.2018 г. по в. гр. д. № 3515/2018 г. на Софийски градски съд, които казват, че при преценката на наличието или не на несеквестируемост по отношение на един недвижим имот, не бива съдебният изпълнител, а и съдът, да се ограничават само до наименование на съответният самостоятелен обект, а следва да се преценява във всеки отделен случай конкретните обстоятелства – видът на обекта, както и възможността същият да задоволява жилищните нужди на собственика. Независимо от индивидуализацията в акта за собственост, респ. в архитектурния проект, ако обектът има за предназначение да задоволява жилищни нужди, и не служи за творческа дейност, същият е несеквестируем.
Макар и рядко, административните съдилища също възприемат тази теза, а именно, че в понятието на съществуващото „жилище“, се включват широк кръг от обекти, включително и вили и почивни домове, каравани и временни и постоянни постройки, незаконни постройки в това число (Решение № 6293 от 01.06.2015 г. по адм. д. № 6855/2014 г., III о. на ВАС).
III. Практиката на Европейския съд по правата на човека
Второто становище, а именно, че независимо от документалното предназначение, ако ателието се ползва като дом, същото имa жилищен характер и представлява всъщност „единствено жилище“, се подкрепя и от практиката на Европейския съд по правата на човека.
Според Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) понятието „дом“/„жилище“, визирано в чл. 8, т. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), не е обвързано от националното право, а представлява автономна концепция, най-близка, но по-широка от френското „domicile" (Niemietz v. Germany, no. 13710/88). Така в Gillow v. United Kingdom, no. 9063/80, ЕСПЧ приема, че е нужно съществуването на „достатъчно трайни връзки“ с твърдения дом (Prokopovich v. Russia, no. 58255/00; McKay-Kopecka v. Poland, no. 45320/99; Buckley v. United Kingdom, no. 20348/92), като те могат да бъдат както отслабени (дълготрайно отсъствие и наличие на друг „дом“), така и затвърдени (период на обитание, собственост, наличие на лични вещи, намерение за постоянно пребиваване, емоционални връзки), когато трайността на връзките не би била лесно прекратима. В Moreno Gómez v. Spain, no. 4143/02, ЕСПЧ развива понятието за „дом“, относно неприкосновеността: „домът е мястото, физическото пространство, където личният и семейният живот се проявяват". Поради това домът се определя от функцията, а не от формата на обекта. Законността на жилището в момента на твърдяното нарушение не е решаваща при определянето на понятието „дом“, тъй като, съгласно практиката на ЕСПЧ10, едно незаконно обитавано място също може да се определя като дом. Фактическото положение именно поради това е по-важно от законовия статут.
Отнемането на единственото жилище, като нарушение на основно човешко право, според ЕСПЧ, е допустимо да се разгледа и именно като резултат на предявен от частно лице граждански иск. Това нарушение може да стане при принудителното изпълнение по искане на кредитор (Zehentner v. Austria, no. 20082/02), както и при производство по събиране на данъци (Rousk v. Sweden, no. 27183/04).
В контекста на обсъжданата практика внимание следва да се обърне и на нормата на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК, касаеща отмяната на влезли в сила решения, на основание окончателно решение на ЕСПЧ, с което е установено нарушение на КЗПЧОС или на протоколите към нея. Производството по отмяната не може да се ползва за връщане на принудително продадения несеквестируем недвижим имот, ако пострадалото лице може да бъде репарирано с обезщетение, присъдено или от ЕСПЧ, или по друг ред11, а именно чрез осъдителен иск и издаване на обратен изпълнителен лист12.
IV. Понятието „жилище“
Изложеното дотук дава основание да се каже, че в практиката са налице основни противоречия относно определението за „жилище“ по смисъла на ГПК. В Гражданския процесуален кодекс липсва определение на жилището, което чл. 444 визира. Както беше посочено, наложило се е разбирането, че понятието следва да се извлече от друг нормативен акт, а именно Закона за устройство на територията, включително и Наредба № 7 от 22.12.2003 г. на МРРБ.
Видно от посочените дотук решения, понятието за „жилище“ по смисъла на § 5, т. 30 от ПЗР на ЗУТ не се прилага абсолютно и без резерви, като към жилището може да се отнесе и ателието, което по закон не следва да се ползва за задоволяване на жилищни нужди. Посочената практика на ЕСПЧ пък отнася към жилището всички онези обекти, в които един субект всъщност живее, и не се ограничава от административното им предназначение. Това виждане не се споделя от националните съдилища13. Но дали всъщност легалната дефиниция на ЗУТ и Наредба № 7 от 22.12.2003 г. на МРРБ за жилище е наистина приложима при определянето на жилището по смисъла на чл. 444, т. 7 ГПК?
По своята същност определението, дадено в § 5, т. 30 от ПЗР на ЗУТ, е номинално, а не реално14. Определението посочва значението, с което думата се ползва в съответния закон, и не представлява правило за поведение, формулирано в правна норма в текста на закона. Ако определението на ЗУТ беше от категорията на реалните, то наистина без резерви би могло да се приеме, че то разпростира действието си в рамките на цялата българска правна система (като например понятието „собственост“, „брак“, „семейство“, които също са част от чл. 444, т. 7 ГПК), но това не е така. В аргумент на тази теза са чл. 37, ал. 1 и ал. 2 от Указа за прилагане на Закона за нормативните актове (УПЗНА), които постановяват, че „думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове“ (ал. 1), а „ако се налага отклонение от общоприетия смисъл на дума или израз, с допълнителна разпоредба се определя смисълът им за съответния нормативен акт“ (ал. 2). Именно това гласи и уточнението на § 5 от ПЗР на ЗУТ – „По смисъла на този закон“. Да се приеме реалното значение на определението по ЗУТ би означавало например да се възприеме като равностойно определението за жилище в § 2, т. 8 от ДР на Закона за преброяване на населението и жилищния фонд в Република България през 2021 г., гласящо, че „жилище“ е „е обособено и самостоятелно от гледна точка на конструкцията място, което е пригодено за живеене, състои се от едно или няколко помещения (жилищни и спомагателни) и има един или повече самостоятелни изхода на общодостъпна част (стълбище, общ коридор, двор или направо на улицата)".
Дефиницията за „жилище“, дадена в чл. 110 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. на МРРБ, също не може да се приеме за реална. Макар да определя едно императивно правило за поведение, същото е органически свързано и подчинено на ЗУТ, тъй като съгласно § 3 от същата наредба се издава на основание чл. 13, ал. 1 и § 18, ал. 1 от Заключителните разпоредби на Закона за устройство на територията. В този смисъл, санкционните последици за нарушаване на наредбата се съдържат в ЗУТ, например в глава двадесет и първа – Недопускане и отстраняване на незаконното строителство, и не могат да бъдат свързани с гражданския процес и изпълнителното производство. Така например, в Решение № 78 от 19.04.2018 г. на ОС – Ловеч по в. гр. д. № 41/2018 г. се приема, че няма изискване жилището да е законно построено или сградата да е въведена в експлоатация, като то ще бъде несеквестируемо дори същото да е в груб строеж, като по този начин се разграничават административните от гражданските последици за незаконно строителство и ползването на обект не по предвидения от ЗУТ ред.
Определението за „жилище“, съгласно Конвенцията и практиката на ЕСПЧ, от друга страна, безспорно е част от българското законодателство по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България и като такова то е с коригиращо значение спрямо останалите национални дефиниции. В същия смисъл е Решение № 7 от 1992 г. по к. д. № 6/1992 г. на КС, в което се казва, че дори и международните договори в областта на наказателното право, и конкретно ЕКЗПЧОС, могат да поясняват смислово съдържанието на съществуващи в Наказателния кодекс престъпни състави и елементи от тях. По аргумент на противното, подобно ограничение не съществува относно понятието за „жилище“ по смисъла на ГПК, ЕКЗПЧОС и ЗУТ, и съответно би могло да се прилага при определянето на несеквестируеми обекти. „Широкото“ определение за жилище на ЕСПЧ на пръв поглед едва ли би могло да се приеме без резерви при стриктното и точното прилагане на чл. 444, т. 7 ГПК. Но всъщност няма и никакво основание многогодишната практика на съда да се отхвърля с лека ръка15, тъй като, както беше посочено, в ГПК липсва търсеното определение, а запълването на празнината чрез присвояване на понятия от други правни отрасли води до практически затруднения и непредвидимост в правоприлагането. Още повече, при противоречие между Конвенцията и националното законодателство, предимство винаги има първата (чл. 5, ал. 4 от Конституцията).
V. Второ жилище в чужбина и Конвенцията
Разпоредбата на чл. 444, т. 7 ГПК на пръв поглед не би следвало да води до затруднения в правоприлагането при общата хипотеза, в която длъжникът притежава две или повече жилища – изпълнението може да се провежда върху всяко едно от тях, стига то да не представлява единствено, или „последно“. Проблем обаче представлява приложението на института на несеквестируемостта в хипотезата, в която длъжникът притежава едно жилище на територията на Република България, и едно извън пределите на страната16. Релевантният въпрос е дали законът цели осигуряването на жизнен минимум на физическите лице само на територията на Република България, или изобщо, в световен мащаб.
Логиката на несеквестируемостта се състои в това, да не бъде третирано едно лице антихуманно тогава, когато не е изпълнило доброволно свое имуществено задължение и когато по искане не негов кредитор се пристъпи към принудително изпълнение. Институтът идва да коригира в интерес на подложената на принуда личност общия принцип на чл. 133 ЗЗД и чл. 442 ГПК, подчиняващи цялото длъжниково имущество на кредиторовото взискане. Целта е да се гарантира на длъжника, че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в бъдеще17. Тъй като текстът на чл. 444, т. 7 ГПК не подлежи на разширително тълкуване и следва да се прилага стриктно и точно съобразно съдържанието на нормата, и при стриктно спазване на посочените в нея условия, които са императивни, лесно може да се стигне до заключението, че несеквестируемостта се прилага само за българските граждани и чужденците, за имущества на територията на страната (чл. 3, ал. 1 ЗЧРБ), който извод е принципно неправилен.
На първо място, за да се потвърди наличието на второ жилище извън пределите на страната, следва да се проведе доказване, което ще бъде в тежест на заинтересованата страна – взискател. Следващият юридически проблем обаче възниква при доказване на предназначението на второто жилище, при очевидната неприложимост на ЗУТ и Наредба № 7 от 22.12.2003 г. на МРРБ, тъй като жилищното предназначение на обектите в световен мащаб едва ли се вълнува от критериите на наредбата, въпреки че изпълнението би се провело на територията на страната, срещу обект, попадащ в критериите й. Прилагането на критериите на ЗУТ и наредбата почти сигурно би дисквалифицирало повечето жилищни обекти, намиращи се извън територията на страната, като такива, което на практика би довело до ограничаването на несеквестируемостта по ГПК в полза на длъжниците. Именно тук разпоредбата на ГПК следва да се приложи съобразно ЕКЗПЧОС, която прогласява правото на жилище като основно защитимо право на всяко лице18. Както беше посочено, ЕСПЧ приема, че домът се определя от функцията, а не от формата на обекта. Това означава, че при наличието на втори жилищен обект извън страната, според функционалното му ползване, независимо дали се живее в него (съгласно ГПК), това би довело до отпадане на несеквестируемостта и на жилището, находящо се в рамките на Република България. Изпълнението върху жилищен обект в Република България, при наличието на друго жилище извън територията й, a fortiori не би представлявало нарушение на Конвенцията, както и на ГПК.
В сходен смисъл, но с други аргументи, се е произнесъл и съдът в Решение № 81 от 02.02.2018 г. по в. гр. д. № 95/2018 г. на Окръжния съд – Бургас, в което се приема, че законът не се интересува от местонахождението на притежаваните от длъжника други жилища, независимо дали се намират в друго населено място или на територията на друга държава, като е без значение дали законът на държавата, в която се намира второто жилище, дава защита на единствено жилище на длъжника и това жилище се счита за несеквестируемо. Безспорно, независимо къде се намира второто жилище, дори извън територията на България, то е част от имуществото на длъжника, т.е. той притежава и второ жилище, което изключва несеквестируемостта на жилището – предмет на принудително изпълнение.
VI. Кратко заключение
От прегледа на съдебната практика се установява отклонение в разбирането за прилагането на нормата на чл. 444, т. 7 ГПК, и в частност разширителното й тълкуване относно съдържанието на понятието „жилище“, като същото не следва да се определя съобразно посочените критерии в ЗУТ и Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони на МРРБ. Социалната цел на нормата налага по-внимателното й прилагане, при съобразяване с други факти, имащи значение за определянето на един обект като „жилище“, обратно на възприетото в доктрината мнение. Следователно не би бил без основание изводът, че ако един обект, без значение на предназначението си, задоволява жилищните нужди на собственика си или на членовете на неговото семейство, без наличие на друг собствен имот, предназначен за жилище, то то би попаднало под закрилата на чл. 444, т. 7 ГПК, като несеквестируем имот. Статутът на един самостоятелен обект може да има безспорни данъчни, комунални и устройствени различия спрямо жилищните обекти, но тези различия не могат да служат за пренебрегване на жилищната употреба на различните обекти, включително ателието, и отпадане на несеквестируемостта им, при наличие на всички останали условия за това.
Иван НИКОЛАЕВ, адвокат
