On the nature of the rules regarding the distribution of costs for the management and maintenance of the common parts of the condominium

I. Introduction

The Condominium Management Act[1] finds that the costs of management and maintenance the common parts of the condominium are distributed equally according to the number of owners, users and occupants and members of their households regardless of the floor they live on[2]. This is stated in Art. 51, para. 1 of the EUA. Para. 2 of the same provision contains two exceptions to the general rule. Management and maintenance costs are not paid:

• For children, noover 6 years of age;
• From the owner, user and occupant who resides in the condominium no more than 30 days within a calendar year[3];

In turn, para. 3 and para. 5 of the cited provision provide for opportunity The General Meeting shall decide on a reduced (paragraph 3) or increased (paragraph 5) amount of the contributions due, and paragraph 7 contains a special rule regarding the expenses due from those raising domestic animals that are subject to removal.[4].

Regarding the definition of management and maintenance costs, section 1, item 11 of the Administrative Procedure Act of the EUS contains the following sample list:

• Expenses for consumables related to management, for remuneration of members of the management and control bodies and for the treasurer, expenses for a janitor (management costs);
• The costs of electricity, water, heating, cleaning, elevator subscription service and (maintenance costs);[5]

The consumable costs incurred for the ongoing maintenance of the common areas are distributed in accordance with Art. 51, para. 1 of the EUS, regardless of whether a decision was made by the General Meeting of the condominium[6].

Although seemingly clear, the cited rules are a reason for accumulating controversial legal practice in interpreting it and answering the following question: The legal norms contained in Art. 51 of the EUC are dispositive or imperative in nature., respectively, can legal entitiesand deviate from them according to the procedure provided for in the EU Law? This is precisely the question that this article will answer. Regardless of the conclusions reached, the study also sets another goal – to analyze to what extent the solution chosen by the legislator is justified in light of existing social relations.

II. Opinions in case law

1. As stated, there is contradictory case law in the interpretation of Art. 51, para. 1 of the EUC. The opinions could be grouped into two main groups.

1.1. According to the first[7] that the rules of Art. 51 of the EU Treaty are imperative by their nature and do not allow deviation from the method of distribution of costs for maintenance and management of common parts specified therein. The main argument in support of this thesis is the interpretation of Art. 51 of the Law on the Management of Common Parts in connection with Art. 11, item 5 of the Law on the Management of Common Parts, which provides that the competence of the General Assembly of the condominium also includes the determination of the size of the cash contributions for the costs of management and maintenance of the common parts of the building. The provision protects the minority in the condominium from imposing methods of determining contributions in violation of their interests. The provision of Art. 51 of the EU Law has been adopted in the public interest and introduces the principle that the formation of costs for the management and maintenance of common areas is in consideration of their nature, related to the use of the common areas, which is carried out in fact by every person who lives and uses an independent unit in the building, that is, the participation in these expenses is determined by actual use on a relevant site[8].

1.2. According to the second opinion encountered, the norms in Art. 51 of the EUA are dispositive by its nature and the law allows deviation from them[9]. The supporters of this thesis point out that the provision in question was not established in the public interest, but in the interest of the condominium, which may decide otherwise. Additional support for this opinion is also seen in the provision of Art. 41 of the Property Act, according to which each owner, in proportion to his share in the common parts, is obliged to participate in the expenses necessary for the maintenance of the property, for which a decision was made at the general meeting. The requirement of Art. 51, para. 1 of the Property Act applies to same size the contribution for everyone living in the building, but not about the method of determining this amount.

III. Conclusions regarding the nature of the rules of Art. 51 EUA

1. To answer the questions posed, we should first examine the criteria on the basis of which legal norms are defined as imperative and dispositive.

According to some authors, the criterion for dividing legal norms into dispositive and imperative is how much the addressees of the legal norms that are parties to a legal relationship arising on its basis, may deviate by common consent from the behavior required by the norm. In imperatives, the deviation would be tantamount to an offence, and in the case of dispositive cases – the parties could establish alternative model of behavior and that would not constitute an offense[10]. Dispositive legal norms create the opportunity for participants in a legal situation to regulate their relations as they see fit within the legal framework.[11].

According to other authors, mandatory legal norms govern cases where establish legal consequences that affect national/public interests. Addressees of mandatory legal norms they don't have possibility of any deviation from them. A legal action related to a deviation from mandatory legal norms is invalid and no is capable of producing the desired legal consequences[12]. In turn, in the case of dispositive legal norms, there is opportunity for deviation from the prescription of the disposition and to arrange the birth of other legal consequences. The dispositive legal norms concern the interests of individual legal entities (in the interest of one or both parties), and not public ones. Therefore, every legal subject affected by the norm can assess which legal consequences are in his interest – those of the disposition of the norm or the agreement of different ones from it.[13], including with regard to the subjective rights created[14]. According to their purpose, they are divided into interpretative and complementary, and according to the permissible deviation – of dispositive legal norms with certain and undefined borders[15].

2. What is the nature of the rules contained in Art. 51 of the EUC in view of the above? Above, two criteria were considered for determining the type of legal norms – 1. Is there a possibility of deviation? and 2. Is the legal norm established in the public or private interest. The first criterion indicates the difference itself, while the second allows for a more precise distinction between legal norms of dispositive and imperative nature.[16] Applying the second criterion, it is difficult to accept the thesis that the rules of Art. 51 of the EUA protect national or public interests, insofar as they concern only the interests of the owners, users and residents of the condominium. Examining each of the rules of Art. 51 of the EUA, it can be concluded that they are established for protection of the interests of various groups of persons. Thus, Art. 51, para. 1 of the EUA protects the collective interest management and maintenance costs to be distributed accordingly the intensity of use of common areas, determined according to the number of persons who actually reside in the building and use the common areas for a period of time greater than 30 days in a calendar year, regardless of the floor on which they live. In turn, para. 2 of art. 51 of the ZUES protects the interests of parents of children under 6 years of age, as on persons who reside in the condominium for less than 30 days within a calendar year. At the same time, paragraph 3 of the EULA explicitly provides opportunity a decision be made by the General Meeting of the condominium for a reduced amount of the contributions due by a given owner, user or resident to cover management and maintenance costs - only half of them for the period of absence. The cited rule is one opportunity, but not an obligation for the General Assembly. It protects the collective interest of condominium ownership, insofar as its application depends on the formation of the necessary majority for making such a decision. In turn, Art. 51, para. 5 of the ZEU also establishes opportunity for the General Meeting to decide on the payment of expenses in an increased amount – between 3 and 5 times the amount. The legal norm creating this opportunity and hers lower limit is established in the protection of the collective interest of the apartment owners. In turn, the established legal upper limit is intended to protect the interest of this owner, user or occupant, who exercises the relevant activity related to access to more external persons. The rule of art. 51, para. 6 of the EUA is also in his protection. At the same time, para. 7 of the EUA is in protection of the interest of residents of the condominium who do not keep pets subject to eviction, so that they bear such a burden of maintenance costs that corresponds to the hypothetical intensity of use of the common areas, which is presumably greater for those living with pets subject to removal.

We saw above that the rules contained in Art. 51 of the EU Treaty rather protect the interests of individual legal entities or groups of legal entities, but not the public interest. However, accepting the thesis of the dispositive nature of the rules raises a second question – On the basis of whose will can this statutory protection be overcome and within what limits?

The case law predominantly accepts that the rules of Art. 51 of the ZEUS can/cannot be overcome, but only by the will of the majority in the General Assembly of the condominium. As discussed above, the rules of Art. 51 of the ZEUS are, however, established not only to protect the interests of the majority, but also of individual condominium owners, users and residents. In view of this no It can be argued that their surmountability always depends on the will of the majority in the General Assembly of the condominium. Quite the opposite – as a general rule, it would depend by the will of the legal subject whose legal interests the norm protects. The special thing in this case is that the method of determining and the amount of the obligation of the protected entity should be determined by a decision of the General Assembly, considered as a special type of multilateral act.[17].

3. Необходимостта от подобно разрешение е продиктувано и от съществуващите обществени отношения. Често Общото събрание на етажната собственост взима решение за определяне на размера на вноските за управление и поддържане на общите части, различен от установения в чл. 51 от ЗУЕС, като например;

– Заплащане на толкова вноски, колкото самостоятелни обекти се принадлежат от съответния собственик;

– Заплащане на вноски за поддръжка и управление в размер, определен съобразно квадратурата на притежавания самостоятелен обект в сградата[18] или притежавания дял в общите части[19];

– Заплащане на една и съща вноска от живеещите в един самостоятелен обект, независимо от техния брой[20];

– Заплащане на различен размер вноски за управление и поддръжка на общите части при съобразяване на етажа, на който е разположен обитаваният самостоятелен обект – в тези случаи обикновено живеещите на последните етажи заплащат по-високи вноски за поддръжка на асансьора, а понякога живеещите на първи и втори етаж не заплащат никаква вноска за асансьора. В някои случаи в асансьора се инсталира система за ползването му с чипове и Общото събрание взима решение за плащане на вноски за асансьора само от ползващите го лица[21];

– Определяне, че всеки собственик, ползвател или обитател следва да заплаща вноски за управление и поддръжка на общите части, независимо от факта, че същият не е обитавал съответния самостоятелен обект повече от 30 дни в годината[22] – изборът на подобно разрешение може да е продиктувано и от самия характер на обектите в сградата. Възможно е в нея да има само търговски обекти[23] или офиси, които не се обитават постоянно от никого или при сгради, ползвани преимуществено за почивка. В някои случаи етажните съсобственици, търсейки изход от „строгостта“ на закона, предприемат по-различни подходи като например взимането на решение за формиране на фонд „Функциониране на сграда без ползване“[24];

– Временно или постоянно освобождаване от заплащане на вноски за покриване на разглежданите разходи от обитатели в сградата, които се намират в материално затруднено положение;

4. Какви бихи били допустимите отклонения от правилата на чл. 51 от ЗУЕС?

По отношение на правилото на ал. 1 от чл. 51 ЗУЕС би следвало да се признае възможността по решение на Общото събрание да отчете по-адекватно реалното ползване на общите части при определянето на размера и начина на формиране на вноските за поддържането и управлението им. Доколкото законодателят е определил интензитета на ползване на общите части като водещ критерий, то възможност за отклонение би имало по отношение на прецизиране на начина на определяне на дължимата вноска. Така например не би следвало да има пречка определени групи лица да бъдат освободени от разходите за асансьор, доколкото те не ползват същия[25]. Възможно е също трудно подвижни обитатели, които излизат рядко или въобще не излизат от самостоятелния си обект, да бъдат освободени от заплащане на вноски за покриване на разглежданите разходи в пълен или намален размер. Подобно решение би следвало да може да бъде законосъобразно взето и по отношение на лица, намиращи се във временно материално затруднено положение. Спрямо правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС при съгласие на конкретните собственици, ползватели или обитатели, не би следвало да има пречка същите да бъде взето решение от Общото събрание за плащането на вноски за покриване на разходи и съобразно броя на децата в домакинствата or лицата, които не живеят в сградата през продължителен период през годината, да заплащат разходи и през периодите на отсъствие с оглед интереса им сградата да бъде поддържана непрекъснато в добро състояние. По отношение на ал. 3 от ЗУЕС, както вече бе споменато, следва да се възприеме становището, че правилото съдържа една opportunity. Решението на Общото събрание би могло да освободи конкретното лице от заплащането на каквито и да е вноски за периода на отсъствие или за заплащане на по-малко от 50 % от тях. От своя страна лицето също би могло да се съгласи да заплаща по-висок процент от разходите и това да бъде обективирано в законосъобразно решение на Общото събрание. Същото важи и спрямо ал. 5 на чл. 51 ЗУЕС – Общото събрание може да определи заплащането на по-нисък размер на увеличената вноска от 3 кратния или лицето да се съгласи да поеме вноска над 5 кратния ѝ размер. Не би следвало да има пречка и за взимане на решение за покриване на разноски в по-висок размер от отглеждащите домашни любимци при обективирано съгласие от тяхна страна или за освобождаването им от такава допълнителна вноска при съгласие на останалите членове на Общото събрание. Логично би било да бъде призната и възможността, някога предвиждана в чл. 9, ал. 10 от ПУРНЕС – с решение на общото събрание собствениците могат да участват с материали и/или труд при извършване на работи по поддържането и възстановяването на общи части от сградата, като стойността им да се приспада от дължимата от тях сума.

Предложеното разрешение би гарантирало свободата на договаряне на гражданскоправните субекти и възможността им да уредят отношенията си така, както смятат за най-добре и справедливо. То би била и по-близко отражение на действително съществуващите обществени отношения, в които широко приложно поле намират алтернативни режими на определяне на разходите за управление и поддържане на общите части в етажната собственост.

Разбира се, биха могли да се открият и някои недостатъци в предложеното разрешение. На първо място това е свързано с усложнената проверка за законосъобразност на решенията на Общото събрание на етажната собственост с оглед нуждата от преценка чии интереси са били защитени в конкретния случай от някое от правилата на чл. 51 ЗУЕС и дали е налице съгласие на това лице, обективирано в самото решение на Общото събрание. Допълнително усложнение в случая би произтичало от обстоятелството, че съгласно чл. 5 обитателите имат само право на съвещателен глас в Общото събрание на етажната собственост, но същевременно са обвързани от решенията му. Те нямат и активна легитимация да искат отмяната им по реда на чл. 40 ЗУЕС. Остава неразрешен и проблемът, произтичащ от доминиращата съдебна практика, която отказва да признае възможността за установяване на нищожност на решенията на Общото събрание извън производството по чл. 40 ЗУЕС[26]. По този начин атакуването на незаконосъобразно решение на Общото събрание се явява изключително ограничено и създава възможност за сериозни злоупотреби.

IV. De lege ferenda

[27]

Поради гореизложеното de lege ferenda би било оправдано да се признае общият принцип за преодолимост на правилата от чл. 51 ЗУЕС в така очертаните законови граници. Същевременно би могло да се предвиди и изискване за преразглеждане на въпросите относно разходите за управление и поддържане на общите части в рамките на определен период от време-всяка година или веднъж на две/три години. Това произтича от тяхното пряко влияние като промени в цените на електроенергията, водоснабдяването, поддръжката на асансьор и т. н. Подобно разрешение би позволило защитените от правната норма на чл. 51 ЗУЕС правни субекти да могат да влияят и занапред върху дължимите вноски за покриване на разходите за управление и поддръжка. Не на последно място, следва да се признае изрична активна легитимация за оспорване на решения на Общото събрание както на ползвателите, така и на обитателите в етажната собственост, така и установяването на тяхната нищожност неограничено във времето.

Петър ТОПУРОВ, адвокат, Главен асистент в Института за държавата и правото при Българската академия на науките

[1] Обн. ДВ. бр. 6 от 23 Януари 2009 г., посл. изм. изм. ДВ. бр.17 от 26 Февруари 2019 г. Оттук насетне ЗУЕС.

[2] Дефиниране на понятието „обитател“, „ползвател“ и „домакинство“ се съдържа в допълнителните разпоредби на ЗУЕС. Домакинството е определено като съвместно живеене на две или повече лица in самостоятелен обект или част от него, в който са регистрирани by постоянен или настоящ адрес, и имат общ бюджет (т. 4). Ползватели are лицата, носители на вещно право на ползване върху чужда вещ, самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост (т. 6), докато обитателите are лицата, които пребивават на друго основание в самостоятелен обект без да са собственици или титуляри на вещно право на ползвате (т. 5).

[3] В съдебната практика се наблюдава противоречие по въпроса дали уведомлението е предпоставка за освобождаване от дължимите вноски. Аргументът за това е, че макар и законът да не съдържа изрична уредба на подобно задължение, он съдържа множество други изисквания, които предполагат наличието на подобно задължение като вписването в книгата на етажната собственост и отразяването на промени в нея – чл. 7, ал. 2 ЗУЕС във връзка и чл. 13, ал. 2 ЗУЕС (Виж напр. Решение № 947 от 23.04.2019 г. на РС – Бургас по гр. д. № 8607/2018 г.; Решение № 200 от 24.01.2019 г. на РС – Бургас по гр. д. № 1989/2018 г.; Решение № 261816 от 24.06.2021 г. на РС – Пловдив по гр. д. № 13108/2020 г.). В по-новата практика на ВКС становището е отхвърлено в Решение № 93 от 6.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 395/2022 г., I г. о., ГК: „Етажният собственик не дължи заплащането на разходи за управление и поддържане на общите части, ако е доказал условието на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС /пребиваването в собствения му имот за период само от 30 дни или по-малко от 30 дни през една календарна година/, дори и да не е подал декларация за обстоятелствата по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, да не е вписал тази негова декларация в книгата на етажната собственост и въз основа на това да не било постановено решение на Общото събрание на ЕС за освобождаване му от плащане на тези разходи.“. От своя страна в Решение № 60181 от 20.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 86/2021 г., I V г. о., ГК е прието, че „независимо дали е било взето решение на общо събрание на етажните собственици, лицата по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС са освободени от задължението да участват в разходите по управление и поддържане на общите части на етажната собственост“.

[4] Те се отнасят само за покриване на разходите за електрическа енергия, вода, отопление, почистване на общите части и абонаментно обслужване на асансьора

[5] Ставру, С. в Право на собственост и други вещни права. ИК „Труд и право“.2021, с. 405

[6] Решение № 60274 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1081/2021 г., IV г. о., ГК

[7] Имперавeн характер: По отношение на чл. 51 ЗУЕС – Решение № 80 от 4.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1213/2020 г., IV г. о., ГК и Решение № 313 от 7.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1332/2019 г., IV г. о., ГК: „Нормата на чл. 51 ЗУЕС не предпоставя възможност за тълкуване, тя е ясна и императивна“, приемайки, че чл. 2 ЗУЕС не намира приложение по отношение на сгради, които имат някои от белезите на такива от затворен тип и ако е сключен договор по чл. 2 ЗУЕС от индивидуален собственик на обект в сграда в режим на етажна собственост, по въпросите, уредени в чл. 51 ЗУЕС, то тези уговорки биха били нищожни. Определение № 478 от 22.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2015 г., II г. о., ГК; Решение № 1647 от 18.04.2019 г. на РС – Варна по гр. д. № 6485/2018 г.; Решение № 971 от 11.03.2019 г. на РС – Варна по гр. д. № 8679/2018 г.; Решение № 1810 от 21.12.2018 г. на РС – Сливница по гр. д. № 37/2018 г.; Решение № 872 от 7.06.2018 г. на РС – Плевен по гр. д. № 2113/2018 г.; Решение № 398185 от 2.05.2018 г. на СРС по гр. д. № 10235/2015 г.; Решение № 1097 от 20.03.2017 г. на РС – Варна по гр. д. № 10259/2016 г. (излагайки и аргументи в хипотеза на диспозитивност на разглежданото правило) По отношение на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС – Определение № 130 от 17.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1770/2020 г., II г. о., ГК; Решение № 477 от 2.11.2014 г. на ОС – Смолян по в. гр. д. № 408/2014 г.; Решение № 174412 от 12.08.2020 г. на СРС по гр. д. № 162/2019 г.; Решение № 174412 от 12.08.2020 г. на СРС по гр. д. № 162/2019 г.; Решение № 81106 от 3.05.2020 г. на СРС по гр. д. № 3589/2019 г.; Решение № 48896 от 24.02.2020 г. на СРС по гр. д. № 165/2019 г., приемайки, че липсва ограничение по отношение на размера; Решение № 82 от 17.01.2020 г. на РС – Плевен по гр. д. № 1978/2019 г.; Решение № 13321 от 16.01.2020 г. на СРС по гр. д. № 41029/2019 г.; Решение № 299647 от 13.12.2019 г. на СРС по гр. д. № 46470/2019 г.; Решение № 167404 от 16.07.2019 г. на СРС по гр. д. № 12242/2019 г.; Решение № 116550 от 16.05.2019 г. на СРС по гр. д. № 52525/2018 г.; Решение № 109551 от 9.05.2019 г. на СРС по гр. д. № 53537/2018 г.; Решение № 83 от 30.04.2019 г. на РС – Несебър по гр. д. № 849/2018 г. Решение № 74583 от 25.03.2019 г. на СРС по гр. д. № 45702/2017 г.; Решение № 39093 от 13.02.2019 г. на СРС по гр. д. № 45775/2018 г.; Решение № 263857 от 9.11.2017 г. на СРС по гр. д. № 35113/2017 г.; Решение № 2445 от 20.06.2016 г. на РС – Варна по гр. д. № 12165/2015 г.; Решение № 598 от 22.02.2016 г. на РС – Варна по гр. д. № 9662/2015 г.; Решение от 26.01.2016 г. на СРС по гр. д. № 14931/2015 г.; Решение от 9.07.2015 г. на СРС по гр. д. № 66199/2014 г.; Решение № 7187 от 24.10.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 7192/2018 г. По отношение на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС – Решение № 93 от 6.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 395/2022 г., I г. о., ГК; Решение № 60181 от 20.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 86/2021 г., IV г. о., ГК; Решение № 477 от 2.11.2014 г. на ОС – Смолян по в. гр. д. № 408/2014 г.; Решение № 1457 от 10.06.2019 г. на РС – Бургас по гр. д. № 8430/2018 г.; Решение № 83 от 30.04.2019 г. на РС – Несебър по гр. д. № 849/2018 г.; Решение № 947 от 23.04.2019 г. на РС – Бургас по гр. д. № 8607/2018 г.; Решение № 21774 от 25.01.2019 г. на СРС по гр. д. № 30155/2018 г.; Решение № 200 от 24.01.2019 г. на РС – Бургас по гр. д. № 1989/2018 г.; Решение № 27 от 6.02.2018 г. на РС – Поморие по гр. д. № 604/2016 г.; Решение № 167 от 11.01.2015 г. на РС – Варна по гр. д. № 8056/2014 г.; Решение № 129 от 18.07.2014 г. на РС – Чепеларе по гр. д. № 60/2014 г.; Решение № 762 от 4.04.2014 г. на РС – Бургас по гр. д. № 8279/2013 г.; Решение от 16.12.2013 г. на РС – Несебър по гр. д. № 459/2013 г.

[8] Решение № 159983 от 30.06.2017 г. на СРС по гр. д. № 74075/2015 г.

[9] Диспозитивна: По отношение чал. 51, ал. 1 ЗУЕС – Решение № 3067 от 5.05.2017 г. на СГС по в. гр. д. № 13273/2016 г; Решение № 401 от 20.01.2014 г. на СГС по в. гр. д. № 14433/2013 г., Решение № 194457 от 19.08.2019 г. на СРС по гр. д. № 24018/2018 г.; Решение № 169 от 1.10.2018 г. на РС – Несебър по гр. д. № 70/2018 г., позовавайки се на Определение № 429 от 16.07.2015 г. по т. д. № 1955 от 2014 г. на II търг. отделение на ВКС, в което „имплицитно“ бил потвърден подобен извод; Решение от 17.07.2017 г. на РС – Свиленград по гр. д. № 166/2017 г.; Решение № 49 от 6.04.2017 г. на РС – Несебър по гр. д. № 793/2016 г.; Решение № 116 от 11.08.2015 г. на РС – Несебър по гр. д. № 987/2014 г.; Решение № 89 от 22.06.2015 г. на РС – Несебър по гр. д. № 431/2014 г.; Решение от 10.02.2014 г. на СРС по гр. д. № 58553/2012 г. Решение № 2883 от 23.07.2010 г. на РС – Варна по гр. д. № 1072/2010 г. Решение № 260236 от 14.12.2021 г. на РС – Несебър по гр. д. № 877/2020 г.; По отношение на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС – Решение № 3067 от 5.05.2017 г. на СГС по в. гр. д. № 13273/2016 г; Решение № 261292 от 12.04.2021 г. на РС – Варна по гр. д. № 11475/2019 г., Решение № 270209 от 18.11.2019 г. на СРС по гр. д. № 14856/2018 г., разглеждайки решение за образуване на фонд „Функциониране на сграда без ползване“; Решение от 10.02.2014 г. на СРС по гр. д. № 58553/2012 г. По отношение на чл. 51, ал. 3 ЗУЕС – Решение № 1267 от 16.03.2015 г. на РС – Варна по гр. д. № 8989/2014 г.; Решение № 4369 от 14.10.2013 г. на РС – Варна по гр. д. № 4581/2013 г.; Решение № 7187 от 24.10.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 7192/2018 г.; Решение № 4226 от 10.06.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 3707/2019 г. По отношение на чл. 51, ал. 5 ЗУЕС – Решение от 4.03.2015 г. на СРС по гр. д. № 46557/2013 г.

[10] Вълчев, Д. Лекции по обща теория на правото. Част 1. Сиела. 2016, с. 184.

[11] Пак там, с. 185.

[12] Павлова, М. Гражданско право.Обща част. Софи-Р. 2002, с. 109.

[13] Пак там, с. 110.

[14] Джеров, А. Гражданско право. Обща част. Книга първа. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“. 1994, с. 82.

[15] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част.

[16] Джеров, А. Цит. съч., с. 81

[17] Stavrou, S. Цит. съч., с. 386.

[18] Допустимосттана подобно разрешение е потвърдена в Решение № 260236 от 14.12.2021 г. на РС – Несебър по гр. д. № 877/2020 г., Обратното в Решение № 174412 от 12.08.2020 г. на СРС по гр. д. № 162/2019 г. и Решение № 174412 от 12.08.2020 г. на СРС по гр. д. № 162/2019 г. В последното решение за законосъобразно определена е и таксата за поддръжка на гаражи и паркоместа съобразно броя автомобили, които се паркират.

[19] Последната възможност е изрично отречена с Решение № 165 от 26.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4291/2018 г., IV г. о., ГК

[20] Определение № 499 от 14.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3906/2015 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Геника Михайлова; Решение № 477 от 2.11.2014 г. на ОС – Смолян по в. гр. д. № 408/2014 г.; Определение № 157 от 17.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 486/2014 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева

[21] Виж например Решение № 74583 от 25.03.2019 г. на СРС по гр. д. № 45702/2017 г.

[22] Определение № 499 от 14.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3906/2