Законът за местните данъци и такси регламентира, че се освобождават от данък, освен всички други изброени, и обичайните подаръци (чл. 48, ал. 1, т. 5 ЗМДТ). Практически това означава, че подареното не се облага като безвъзмездно придобито имущество, което по общо правило, освен ако не е придобито по дарение между роднини по права линия или съпрузи (чл. 44, ал. 6 ЗМДТ), се облага от общината върху оценката на имуществото от 0,4 до 0,8 на сто – при дарение между братя и сестри и техните деца; от 3,3 до 6,6 на сто – при дарение между лица извън посочените, ако не са лица по чл. 44, ал. 6 ЗМДТ.
Също така, съгласно чл. 13, ал. 2 от ЗДДФЛ не се смятат за облагаеми доходи имуществата, придобити по дарение, като даренията не се декларират задължително, а по избор на задължените лице в годишната данъчна декларация – чл. 50а, ал. 1 ЗДДФЛ. Обичайните подаръци (които са дарения) също не подлежат на деклариране, съгласно чл. 49, ал. 4 от ЗМДТ.
В случаите обаче, когато полученото не е обичаен подарък по смисъла на чл. 48, ал. 1, т. 5 от ЗМДТ, имуществото следва да се декларира и да се обложи с данък, платим в двумесечен срок от получаването му – чл. 49, ал. 3 от ЗМДТ.
Това поставя въпроса за съдържанието на понятието „обичайни подаръци“ подаръци в ЗМДТ, което отсъства като легална дефиниция в закона.
Обичайни дарения по ЗН, ЗЗД и ТЗ
Не може да се отрече, че понятието обичайни подаръци е заимствано от Закона за наследството (Обн., ДВ, бр. 22 от 29.01.1949 г.), и по-конкретно чл. 30, ал. 1 ЗН, който казва, че наследник с право на запазена част, който не може да получи пълния размер на тази част поради завещания или дарения, може да иска намалението им до размера, необходим за допълване на неговата запазена част, след като прихване направените в негова полза завети и дарения с изключение на обичайните дарове.
Понятието обичайно подаръци може да е заимствано и от Закона за задълженията и договорите (Обн., ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г.), и по-точно чл. 227, ал. 2 ЗЗД, в която се казва, че разпоредбите за отмяната на дарението „не се отнасят до обичайните и възнаградителните дарове“.
Не е без значение, че обичайните дарове се споменават и в Търговския закон, като неподлежащи на отмяна договори – чл. 647, ал. 1, т. 1 ТЗ.
И в трите закона обаче – ЗН, ЗЗД и ТЗ, не се съдържа легална дефиниция за понятието обичайни дарове, което можем да приемем за идентично по съдържание с обичайни подаръци по ЗМДТ. Това поставя проблема за разграничаването между подаръците (даренията), които са обичайни, и тези, които не са, и съответно подлежат както на деклариране и облагане с данък, така и на отмяна в съответните случаи.
Поради сходствата в понятията подаръци, дарове и дарения, считам, че същите следва да бъдат обсъждани заедно, като един вид дарения, и че не следва да се прави разграничение между тях, доколкото представляват синоними[1].
Каузата на дарението и обичаят да се дарява
Няма спор в доктрината и практиката, че като каузален договор, при дарението съществува специално основание, характерно единствено за договора за дарение – animus donandi. Дарението може да бъде разграничено според мотивите, поради които е направено – възнаградително, обичайно, взаимно дарение (чл. 227, ал. 2 ЗЗД, чл. 30 и чл. 31 ЗН), както и незаинтересовано дарение, при което дарителят няма да получи нищо и не очаква нищо.
Обичайните дарения съответно в доктрината се примат като такива, които се извършват при определен повод – събития, на които в обществото е прието да се правят дарения (подаръци), като напр. рожден ден, брак, раждане на дете[2]. Събитията, при които е общоприето да се правят подаръци обаче няма как да бъдат изчерпателно изброени, а и според мен, не могат да се считат за единствен мотив на обичайните дарения, както ще бъде изяснено.
Правните обичаи са признат източник на частното право, но и на административното право – чл. 5 ГПК, чл. 144 АПК. Приема се, че правният обичай (обичайната норма) става източник на правото при наличието на два елемента – продължително приложение на правилото „от незапомнени времена“ (consuetudo inveterate) и създаденото в следствие на това убеждение у господстващото правосъзнание за неговата задължителност (opinio necessetatis). Правните обичаи обаче не са равнозначни на обичаите в практиката (практика в обмена и фактически обичаи), като при фактическите обичаи липсва задължителност, те не са източник на правото, тъй като при тях липсва убеждение за задължителност, а се съблюдават само за удобство, сигурност и икономия на време[3]. Съответно, обичаите в практиката могат да се превърнат в правни обичаи, както и да бъдат вземани предвид при преценката на други отношения.
Обичайните дарения представляват обичаи в практиката в по-честите си проявления, доколкото неизвършването им често няма последици, т.е. не е неотклонно правило за поведение. Дори да се приемат за правни обичаи обаче, считам, че в голямата си част обичайните дарения не могат да отговорят на критерия за продължителност и за задължителност.
Така например може да се постави под въпрос дали подаряването на подаръци повод Рождество Христово (Коледа) е обичай от незапомнени времена, и дали е задължителен съгласно господстващото правосъзнание. Такъв обичай например не се споменава от Иван Хаджийски в „Бит и душевност на нашия народ“, София: Линк издания, 2002, нито от Димитър Маринов в „Българско обичайно право“, София: АИ Марин Дринов, 1995. Може да се спори, дали тази традиция изобщо има история от повече от няколко века, и то само в отделни градове по света, далеч от България, и дали същата не е станала „обичайна“ едва в последните десетилетия[4]. Въпреки това, сякаш не може да има съмнение, че този обичай съществува, вкоренил се в цялостното разбиране на обществото за празнуване и прекарване на последната седмица на месец декември[5].
Поводите за подаряване
Считам, че законът и дори обичаят няма как да обхванат всички поводи за правене на дарения посредством подаръци. Има някои поводи, които са общи за цели култури, но има и такива, които са строго индивидуални спрямо социалните единици семейство, съпрузи, двойки, приятели, колеги и т.н. Подаряването на определена дата, съвпадаща с религиозен или национален празник може да се квалифицира като обичаен подарък, но обичайни подаръци може да има и за лични събития – подаръците по повод сватба и раждане на дете са безспорно вкоренени в разбиранията на всяко едно общество, включително нашето[6]. Подаръците за рожден ден и имен ден, подобно на подаръците за Коледа, могат да се определят като скорошен обичай, и със сигурност не са от незапомнени времена, но това не ги прави по-малко традиционни. Подаръците за годишнини също са сравнително нови празници на съпрузите и двойките, както и поводите като завършване на образование (балове). Като обичайно дарение се приема даряване на голяма парична сума[7] от дядо на внук, по повод приемането на внука в университет (Решение № 260072 от 19.05.2022 г. на РС – Бургас по гр. д. № 2103/2020 г.).
Обичайни подаръци обаче може да се извършват и без конкретни събития – напр. безспорно следва да се приеме за обичаен подарък и обичайно дарение подарък между двойка, съпрузи, или между родители и деца, като изненада, с оглед на трайните отношения между хората. Обичайни подаръци между приятели и колеги също може да има без повод, а с оглед трайни или задълбочени взаимоотношения.
Не се приемат за обичайни подаръци (обичайни дарения) по см. на чл. 48, ал. 1, т. 5 ЗМДТ обаче бакшишите, предоставени от клиенти, тъй като същите са дадени във връзка с предоставена услуга, което не е равнозначно на обичаен повод, и представляват облагаем доход по см. на чл. 35, т. 6 от ЗДДФЛ – Решение № 1201 от 25.09.2020 г. на АдмС – Бургас по адм. д. № 1311/2020 г. Бакшишите обаче могат да се приемат за възнаградителни дарения, което не промяна облагаемостта им.
Обичайните подаръци и стойност на подареното
Истински проблем в правоприлагането обаче стои въпросът за стойността на подаръците и даренията, когато трябва да се прецени дали същите са обичайни, и съответно подлежат на данъчно облагане и отмяна, или не, както и за техния вид – дали обичайни подаръци и дарения могат да бъдат пари, бижута, недвижими имоти и др.
Брачните дарения могат да се определят като самостоятелен вид обичайни подаръци с оглед повода, но ако се изследва същината на даруването като традиция могат да се достигнат любопитни изводи – например няма единно разбиране за вида и размера на дареното през годините, а и с оглед на социалната прослойка, към която принадлежат съпрузите и участниците в ритуала даренията могат да са диаметрично противоположни. Така например селското разбиране за сватбените тържества от XIX и XX век не включва непременно подаръци от всички гости, но за сметка на това и не включва организиране на почерпка за всички гости, които обикновено представляват цялото население на селото, които си носели собствена храна[8], докато в днешни дни едва ли ще се намери сватба, на която това се случва, но и рядко ще има гости, които да не правят подарък на младоженците.
Даването на зестра на младоженката като брачен обичай може да се състои в предоставянето ѝ даром на вещи, служещи за обикновено потребление в ежедневието, но може да се състои и в даване на парични средства за закупуването на недвижим имот[9] (Решение № 878 от 12.07.2023 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 807/2023 г.), но и подаряването на недвижим имот (Решение № 1220 от 30.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4271/2007 г., IV г. о., Решение № 1339 от 12.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5732/2007 г., V г. о.).
Стойността на обичайния подарък не е ограничена в закона. Историческото тълкуване на ЗМДТ показва, че в предходната редакция на същия Закон за местните данъци и такси – Обн., Изв., бр. 104 от 28.12.1951 г., отм., бр. 117 от 10.12.1997 г., в сила от 1.01.1998 г., идентична разпоредба на сега действащия чл. 48, ал. 1, т. 5 ЗМДТ е била приета през 1963 г. – чл. 41а, б. „а“ е гласял, че се освобождават от данък „обичайните подаръци на стойност до 80 лева“.
Очевидно, ограничението за стойността на подареното е отпаднало през 1998 г., когато влиза в сила сега действащия Закон за местните данъци и такси – Обн., ДВ, бр. 117 от 10.12.1997 г., в сила от 1.01.1998 г., като разпоредбата на чл. 48, ал. 1, т. 5 ЗМДТ не е претърпявала редакции до този момент.
Стойността и вида на обичайните подаръци в съдебната практика
За съжаление съдебната практика е крайно разнопосочна в разбирането си дали стойността на дарението има значение за определянето му като обичайно[10]. В Решение № 138 от 28.07.2014 г. на ОС – Плевен по т. д. № 213/2013 г., Решение № 7 от 13.02.2024 г. на ОС – Видин по т. д. № 23/2021 г. и Решение от 24.01.2018 г. на ОС – Видин по т. д. № 15/2017 г. се приема, че „обичайно“ е дарението на движими вещи със сантиментална стойност или на незначителни парични суми, или като дарение, което се прави по типичен повод: раждане на дете, сватба, рожден ден и пр., което е обикновено на ниска стойност и съществува някаква връзка, която обикновено има морален характер и се основава на приятелски и роднински отношения.
Обратното се приема в Решение от 9.05.2011 г. на СРС по гр. д. № 30337/2007 г., според което даряването на сумата от 5000 лв. от дядо на внучката си по повод абитуриентски бал представлява обичайно дарение. Сумата от 4000 евро, подарена от дядо на внук по повод приемането му за обучение в университет също се приема за обичайно дарение – Решение № 260072 от 19.05.2022 г. на РС – Бургас по гр. д. № 2103/2020 г.
В Решение № 1212 от 3.II.1994 г. по гр. д. № 2305/93 г., IV г. о. е прието, че бижута на стойност 8000 лв. изключва третирането им като обичайни дарове. Обратното обаче се приема в Решение № 238 от 7.03.2017 г. на ОС – Пловдив по в. гр. д. № 74/2017 г. и Решение № 353 от 18.11.2016 г. на РС – Асеновград по гр. д. № 2149/2015 г. – изследвано е, че бижута на обща стойност от 4580 лв. представляват обичайни дарове, с оглед религиозните и етнически традиции на страните при сключване на брак и подаръците за празника Байрам.
В Решение № 339 от 18.12.2005 г. на РС – Петрич по н. а. х. д. № 80/2005 г. се приема, че значителната стойност на дарението изключва неговия обичаен характер, както и дарението на недвижим имот не представлява обичайно дарение. Същото се приема в Решение от 7.01.2010 г. на ОС – Стара Загора по в. гр. д. № 561/2009 г., Решение № 714 от 21.07.2009 г. на РС – Стара Загора по гр. д. № 175/2008 г., Решение № 114 от 8.07.2019 г. на ПАС по в. гр. д. № 270/2019 г., според кои дарението на недвижим имот не може да бъде обичайно.
Обратно, за обичайни дарения се приемат предоставянето на средства за изграждане на къща от родители към син, на стойност около 73 940.36 лв., предвид трайно установения национален обичай родителите да строят домове за своите деца – Решение № 157 от 16.01.2014 г. на БАС по в. гр. д. № 207/2013 г. За обичайно също се приема дарение на жилище от родители на дъщеря по повод 30-годишен юбилей и встъпването ѝ в брак – Решение № 48 от 8.06.2018 г. на РС – Средец по гр. д. № 600/2017 г. Също за обичайно дарение се приема предоставяне на сумата от 4000 лв. за придобиване на недвижим имот, като подарък, от сестра на брат – Решение № 251 от 30.10.2019 г. на ОС – Габрово по в. гр. д. № 219/2019 г.
Особено внимание следва да се отдели на проблема, произлизащ от липсата на задължение обичайните подаръци да бъдат декларирани, съгласно чл. 49, ал. 4 от ЗМДТ. В Решение № 809 от 7.12.2010 г. на ПАС по в. гр. д. № 660/2010 г. и Решение № 522 от 19.04.2010 г. на ОС – Пловдив по гр. д. № 2961/2008 г., образувани по иск на Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност /КУИППД/, е разгледан казус, в който се твърди, че сумата от над 100 000 лв. е получена по различни поводи – сватбено тържество и кръщене, на които са присъствали много гости и роднини, включително от чужбина. В съдебните актове е прието, че не може да се докаже получаването на процесни суми като подаръци от гостите на тържествата, доколкото за част от тях свидетелските показания са недопустими, касаещи суми над 5000 лв., а от друга страна – според съда подобни тържества изисквали направата на значителни разходи. Сходно е развитието на производството и в Решение № 168 от 14.07.2016 г. на ВтАС по в. гр. д. № 481/2015 г. – ответниците не са успели да докажат получаването на сумите в размер на 40 000 лв. от сватбено тържество и 30 000 лв. от кръщене. В сходен смисъл се е развило производството по ревизионен акт, като се твърди сумата от 20 000 лв. да е получена от сватбено тържество, което съдът не приема за доказано, въпреки, че кумът е бил присъствал при преброяване на парите – Решение № 987 от 19.07.2022 г. на АдмС – Варна по адм. д. № 875/2022 г. Сватбен подарък от 40 000 лв. също нямало как да бъде доказан със свидетелски показания – Решение № 796 от 22.04.2019 г. на АдмС – Бургас по адм. д. № 3210/2018 г.
Проблемът в тези случаи е субективното възприятие на даренията – няма законова причина лицата да приемат подаръци на значителната стойност не като дарения, които са необлагаеми, а като доходи или облагаеми дарения, особено при наличието на конкретен повод (сватба, кръщене, рожден ден и т.н.) и липса на ограничение за стойността на обичайните подаръци по ЗМДТ, или в друг нормативен акт. На следващо място, житейски необичайно е да се събират писмени доказателства при получаването на парични дарения на сватба, за да могат обичайни подаръци в размери над 5000 лв. да бъдат доказани. Въпреки това, случаите на недоказуемост на обичайните подаръци в подобни размер са налице, заедно с последиците от това.
Вместо заключение
Обичайните подаръци, освободени от данъчно облагане и задължение за деклариране, не са рамкирани от закона по стойност, вид, или повод. „Малкостта“ и „сантименталността“ не са техните определящи белези, както неправилно се приема в част от съдебната практика.
В съвременните реалности подаряването е обичай, превърнал се в изкуство, при който често се наблюдава стремеж за нарастваща оригиналност и стойност на подареното, което е неизменно свързано с начина на мислене на консуматорското общество. Обичайността на подареното не се изключва от неговата оригиналност, стойност или вид благо, нито от момента на подаряване. Тези елементи зависят единствено от волята и възможностите на дарителя и дарения, както и от разбирането им за подарък, които обстоятелства са относими в преценката за обичайността, и са обективни критерии. Или както се казва, ако живееш в Рим, живей като римляните (Si vivis Romae, Romano vivito more).
Това, което прави невъзможно слагането на рамки за определяне на обичайността на подареното, е невъзможността за оценка на човешките взаимоотношения, и чувствата на любов, привързаност и близост. Единственото, което трябва да се изследва при квалифицирането на обичайните подаръци като такива, е съвкупността от обстоятелства, довели до акта на дарение, които могат да бъдат крайно различни във всеки отделен случай, но които логически трябва да довеждат до естествения си завършек – подаръкът да зарадва получателя си.
Иван Николаев, адвокат
[1] https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/подарък/
[2] Кожухаров, Ал. Облигационно право – отделни видове облигационни отношения, София: Юриспрес, 2002, с. 152.
[3] Русчев, И. Нормативните актове източник на частното право.. София: Албатрос, 2008, с. 16 и сл.
[4] Едно популярно разбиране за традицията да се подарява на Коледа е свързано със Св. Николай, архиепископ Мирликийски, Чудотворец, род. през 270 г. в Патара, град в малоазийската област Ликия, починал на 6 декември 342 г. Смята се, че Св. Николай (на холандски Sint-Nicolaas) е първоизточник на фигурата на Sinterklaas, който се превръща в Santa Claus (Св. Ник) или Дядо Коледа, почитана от холандците. Празникът на Sinterklaas е възроден в началото на XIX в. и популяризиран от нюйоркчани с холандски корени, искайки да запазят спомена за холандското основаване на града, казвал се Ню Амстердам до 1664 г. Истинската комерсиализация на празника обаче започва през 1932 г. отново в Америка с обрисуването му с в червени и бели цветове, като реклама на известна безалкохолна напитка, който образ се е запазил до днес и се свърза с подаръци.
[5] В моите детски спомени подаръците не винаги са се подарявали на Коледа, а понякога на Нова година. От родителите си съм чувал разкази, че тази традиция далеч не е била разпространена в малките населени места извън градовете в 60-те и 70-те години на XX век в България.
[6] Маринов, Д. „Българско обичайно право“, София: АИ Марин Дринов, 1995, с. 154, 171.
[7] В казуса е посочена сумата от 4000 евро.
[8] Хаджийски , И. „Бит и душевност на нашия народ“, София: Линк издания, 2002, с. 129.
[9] Подаряването на имоти в зестра може да намери любопитни примери в историята и религията. Например в Светото писание се споменава, че съпругата на Цар Соломон е получила град Гезер като зестра от баща си, Фараона на Египет (3 Царе 9:16). Известна е и историята на брака между Цар Иван Асен II и дъщерята на унгарския крал Андрей II (Андраш II) – Анна-Мария Арпад през 1221 г. Като зестра са дадени областите Белград и Браничево – Златарски, В. История на българската държава през средните векове, Т. III. София: Наука и изкуство, 1972, с. 326.
[10] Въпросът е бил задаван като основание за касационно обжалване, което не е допуснато – Определение № 383 от 20.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1314/2012 г., IV г. о., ГК.
