- Петър Топуров, адвокат, асистент в Института за държавата и правото при БАН,
Съдържание
I. Въведение
Интерес за настоящата публикация представлява следният въпрос – ако изпълнителното производство бъде прекратено на някое от основанията по чл. 433, ал. 1 от ГПК по отношение на първоначалния взискател, може ли присъединената по право държава да поддържа висящността на последното или изпълнителното производство или то следва да бъде прекратено и по отношение на нея?
II. Различните становища
По отношение на поставения въпрос са налице две основни становища:
1. Според първото изпълнителното производство може да остане висящо по отношение на държавата-в качеството ѝ на присъединен взискател[1].
Основен аргумент в подкрепа на тази позиция е възможността присъединеният по право взискател да се ползва от извършените до присъединяването изпълнителни действия (чл. 457, ал. 2 от ГПК), като при прекратяване на делото по отношение на „главния“ взискател, присъединените по право биха могли да продължат изпълнението[2]. Приема се също така, че в хипотезата на множество взискатели първоначалният взискател не може по свое искане нито да спре изпълнението, нито да го прекрати, нито дори да го отложи, без съгласието на присъединен взискател[3], като противното би обезсмислило института на присъединяването на взискатели в изпълнителното производство. Държавата също следва да отправя искане за прекратяване на производството, за да бъде прекратено и спрямо нея[4]. Прекратяване на изпълнителното производство и по отношение на присъединената по право държава при наличие на неудовлетворени нейни публични вземания, би довело и до заобикаляне императивните разпоредби на чл. 191 от ДОПК и чл. 458 от ГПК[5].
2. Според второто становище при прекратяване на изпълнителното производство по отношение на главния взискател, то се прекратява и по отношение на държавата-в качеството й на присъединен по право такъв[6].
Подобна позиция се аргументира с факта, че за държавата съществува самостоятелен и изключително облекчен от процесуална гледна точка и естество ред за събиране на публични вземания – този по ДОПК. Поддръжниците на второто становище приемат, че присъединяването на държавата в изпълнителния процес по ГПК не я прави самостоятелен взискател. При продължаване на принудителното изпълнение от присъединената по право държава, би липсвал изпълнителен титул, който да обоснове провеждане на самостоятелно изпълнение в нейна полза по реда на ГПК. Оттук се приема, че когато изпълнението се прекратява, за държавата остава процесуалният ред за реализиране на публичните си вземания по реда на ДОПК, поради което за нея не е необходимо да дава съгласие за прекратяване на изпълнението по реда на ГПК. Приема се, че в изпълнителния процес по ГПК държавата е латентен взискател, доколкото се присъединява във вече образуван изпълнителен процес и се ползва единствено от активността на първоначалния взискател[7]. Други съдебни решения определят държавата като „пасивен“ взискател[8].
В някои решения се прокарва и специфична теза за правното положение на първоначалния и присъединените взискатели. Първоначалният се определя като „господар на изпълнителния процес“, чиито процесуални права са различни от гледна точка на възможността да иска извършването на изпълнителни действия, спиране, приключване или прекратяване на изпълнението (определени общо като действия по разпореждане с изпълнението). Поддръжниците на тази теза приемат, че когато първоначалният взискател пожелае да упражни правото си да се разпореди с изпълнението, съдебният изпълнител е длъжен да се съобрази с това, „независимо от това какво е становището на присъединения взискател и независимо от това дали вземането на останалите присъединени по право или с молба взискатели, е погасено чрез плащане или по друг начин.“[9].
III. Отговор на поставените въпроси
В тази част от текста ще бъде даден отговор на въпроса кое от двете становища отговаря на съществуващата правна уредба и дали последната би могла да бъде усъвършенствана.
1.1. На първо място следва да се посочи, че чл. 457 ГПК изрично предвижда, че присъединените взискатели имат същите права в изпълнителното производство като първоначалния без изключения от това правило, включително за „разпореждането“ със съдбата на производството чрез прекратяването му въз основа на едностранната воля на първоначалния взискател. В подкрепа на този извод е и факта, че чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК и чл. 432, ал. 1, т. 2 от ГПК не предвиждат, че само първоначалният взискател може да поиска спиране/прекратяване на изпълнителното производство, а говорят общо за взискател, съответно общото правило на закона е, че спиране/прекратяване на изпълнителното производство по чл. 432, ал. 1, т. 2 от ГПК/чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК по отношение на всички взискатели може да има единствено при воля за това от страна на всеки един от тях[10].
1.2.1. Освен нуждата от съгласие за прекратяването на производството, въз основа на принципното правило на чл. 457 от ГПК следва да се признае и правото на присъединената по право държава да иска предприемането на нови изпълнителни действия от страна на съдебния изпълнител. Съществуващият дисбаланс между процесуалните възможности за събиране на публични държавни вземания от страна на държавата и останалите кредитори на длъжника не може да обоснове ограничаване на процесуалните права на държавата в качеството й на присъединен по право кредитор в изпълнителното производство, образувано по реда на ГПК.
1.2.2. То обаче води до извод за нуждата от преосмислянето на правната уредба и постигането на равенство в процесуалните възможности между кредиторите с публични и тези с частни притезания. Това би могло да се постигне чрез уреждане на общо правило в ДОПК, което да позволява на кредитори с частни притезания да се присъединят към предприетото принудително изпълнение от страна на държавата[11]. Присъединяването по право на държавата в изпълнителното производство по реда на ГПК и присъединяването на кредиторите с частни притезания в изпълнителното производство по ДОПК би било и в интерес на длъжниците, доколкото присъединяването би ограничило образуването на нови производстви, по които да бъдат начислени идентични разноски, за които би отговарял длъжникът, като например такива за образуване на производството, повторното налагане на обезпечителни мерки, извършването на вече направени справки и т. н.
2. Същевременно тезата, че първоначалният взискател е единственият „господар на изпълнителния процес“, а останалите са изцяло зависими от неговата активност, няма стабилна основа в съществуващата правна уредба.
Точно обратното – чл. 457 от ГПК предвижда еднакви права на първоначалния и присъединените взискатели. Подобна теза би могла да се възприеме условно по отношение на кредиторите по чл. 459 от ГПК, но с уточнението че ГПК предвижда допълнителни гаранции за принудителното им удовлетворяване независимо от волята на първоначалния взискател, изразяваща се в правилото, че приспадащата се на обезпечения/ипотекарния/заложния кредитор сума следва да се запази по сметката на съдебния изпълнител и да му предаде, след като представи изпълнителен лист. Оттук следва да се приеме, че дори и в този случай първоначалният взискател няма качеството на „абсолютен господар на изпълнителния процес“.
3. Не може да се сподели и становището, че ГПК урежда правното положение на държавата в изпълнителния процес като „латентен“ или „пасивен“ взискател. Често на практика обаче държавата, действаща чрез НАП, възприема фактическата роля на един пасивен и латентен взискател, който се интересува единствено от законосъобразността на извършеното в изпълнителния процес по ГПК разпределение на събраната по изпълнителното дело сума.
Следва да се подкрепи становището, че пасивността на кредиторите на длъжника в рамките на образувания срещу него изпълнителен процес би могла да засегне прекомерно неговата финансовата стабилност, доколкото спрямо него е налице висящо изпълнително производство, по което не са предприемани действия през сравнително голям период от време, но са начислени значителни такси за вече предприети такива за вече извършени изпълнителни действия, които не са довели до пълното удовлетворяване на кредиторите му. Една от законодателните мерки срещу подобни негативни последици за длъжника е правилото на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. То би следвало да се приложи и спрямо останалата като единствен взискател в изпълнителното производство по реда на ГПК държава – доколкото от нейна страна не е поискано извършване на изпълнителни действия в продължение на две години, то изпълнителното производство следва да се счита прекратено ex lege по силата на цитираната разпоредба[12]. Би могло да се помисли обаче за намаляване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК до една година. По този начин взискателите биха били по-мотивирани да поддържат активно висящността на изпълнителното производство, а от друга страна – биха се намалили и производствата, по които не са искани изпълнителни действия за дълъг период от време, но които продължават да имат негативен ефект върху финансовата стабилност на длъжниците.
4. Горните изводи се подкрепят и от целта на уредбата на чл. 458 от ГПК, а именно създаването на надлежни процесуални гаранции за реализирането на предвидените в чл. 136 от ЗЗД привилегии[13]. Присъединяването създава равна възможност за удовлетворяване от имуществото на длъжника, осигурена от равните процесуални възможности[14]. Приемането на противното би могло да доведе до възможност за злоупотреба с права във вреда на другите взискатели.
4.1. Такава злоупотреба би имала например в хипотеза, в която първоначалният взискател подава молба за неизвършване на изпълнително действие спрямо имущество, от което биха се удовлетворили и присъединилите се взискатели (включително и държавата) и които не биха имали тази възможност в други производства, по които не е налице по-рано вписана обезпечителна мярка или отпадане на несеквестируемост[15].
4.2. Възможно е също така трето задължено лице да е платило на длъжника след като му е било връчено запорно съобщение. Съгласно чл. 452, ал. 3 от ГПК присъединилите се кредитори могат да искат плащане от това трето задължено лице въпреки плащането, което то е направило на дължника, като лицата от органите на управление на това трето задължено лице отговарят солидарно с него. Ако приемем, че изпълнителното производство би следвало да се прекрати не само по отношение на първоначалния взискател, но и по отношение н присъединената по право държава, то изрично предвидената от закона възможност да бъде поискано плащане от „платилото зле“ трето задължено лице, би била лишена от смисъл, а публичните вземания на държавата биха могли да останат неудовлетворени.
4.3. Първоначалният взискател би могъл и да уговори с длъжника извънсъдебно погасяване на дълга, а междувременно да е налице постъпила (или да постъпи) неразпределена сума по изпълнителното дело. Подаването на молба за прекратяване на производството от първоначалния взискател и неразпределянето на сумата в полза на държавата би могло да осуети нейното последващо удовлетворяване, доколкото сумите бъдат върнати на длъжника, а тя не образува своевременно производство по реда на ДОПК[16].
5. Следва да се отчете и фактът, че правната уредба на ГПК възприема подхода на „заявяване“ на публичните вземания на държавата вместо с удостоверяването им с изпълнителен лист или пряко изпълнително основание[17]. Оттук липсата на издаден в полза на държавата изпълнителен лист по никакъв начин не води до извод за законоустановено ограничаване на нейните процесуални права в изпълнителното производство по реда на ГПК, доколкото чл. 458 от ГПК предвижда „заявяване“ на публичните вземания на държавата, а чл. 191, ал. 4 от ДОПК представянето на удостоверение пред съдебния изпълнител, което съдържа информация за размера на същите. Това произтича от различните изпълнителни основания, които обуславят предприемането на принудително изпълнение по реда на ДОПК (чл. 209).
IV. Заключение
Предвид гореизложеното следва да се приеме, че правната уредба предвижда, че в случаите когато изпълнителното производство се прекрати по отношение на първоначалния взискател, същото да не се прекратява спрямо присъединената по чл. 458 от ГПК държава, като последната разполага със същите права в изпълнителното производство, каквито е имал първоначалният взискател.
Въпреки направените изводи е налице нужда от преодоляване на съществуващия дисбаланс в процесуалните възможности между кредиторите с публични притезания и тези с частни притезания. Стъпка в тази насока би било уреждането на принципна възможност за присъединяване на кредитори с частни притезания в изпълнителното производство по ДОПК. Налице е и нужда от ограничаване на твърде дългото засягане на правната сфера на длъжниците в резултат на висящо изпълнително производство за дълъг период от време, независимо от пасивността на неговите кредитори. Една от мерките за преодоляване на подобен дисбаланс между преследваната легитимна цел и използваните средства би могла да бъде намаляването на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.
Петър ТОПУРОВ, адвокат, асистент в Института за държавата и правото при БАН
[1] Решение № 798 от 23.06.2020 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 1322/2020 г.; Решение от 03.01.2018 на ОС-Сливен по ч. гр. д. № 585/2017 г.; Решение от 07.04.2016 г. на РС-гр. Сливен по ч. гр. д. № 108/2016 г.; Решение от 09.07.2018 г. на ОС-Варна по в. гр. д. № 1512/2018 г.; Определение от 21.09.2017 г. на ОС-гр. Сливен по в. гр. д. № 389/2017 г.; Решение от 18.12.2018 г. на ОС-гр. Бургас по в. гр. д. № 966/2018 г. За различните становища за висящността на производството по отношение на всички видове присъединени взискатели и то в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК виж Иванов, Д. Последици от прекратяването на изпълнителното производство в хипотезата на чл. 433, ал.1, т.3 ГПК, спрямо присъединените взискатели, публикувана на сайта gramada.org на 07.06.2017 г., последно влизане 24.09.2020 г. Авторът подкрепя тезата, че „налице ли е присъединен кредитор, независимо дали с или без изпълнителен титул, при обезсилване на изпълнителния лист по делото, изпълнението се прекратява само спрямо този кредитор, докато спрямо присъединените делото остава висящо, като в зависимост от присъединяването, кредиторите с други титули (изпълнителни листове или удостоверения) могат да продължат изпълнението, докато спрямо присъединените по чл. 458 и 459 ГПК кредитори производството остава висящо, докато не бъде предоставен изпълнителен титул“.
[2] Публично достъпното становище на изпълнителния директор на НАП Красимир Стефанов (назначен на длъжността през февруари 2009 г.) по поставените въпроси е било следното: „Последиците от присъединяването на всеки кредитор, включително и държавата са, че присъединилият се взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател /чл. 457, ал.1 от ГПК и чл. 351, ал.1 от ГПК /отм./ Сред правата на взискателя е и правото да иска от съдебния изпълнител извършване на определено действие…“. Становището е достъпно на следния адрес: https://bganaliz.com/
[3] Същото становище се подкрепя и от Градинарова, Т. Гражданско изпълнително производство. Курс лекции. Първа част. Издателски център при Русенски университет „А. Кънчев”. 2015., с. 314, позовавайки се на Решение № 1544 от 7.09.1967 г. по гр. д. № 1073/1967 г., I г. о. на ВС
[4] Решение от 06.12.2019 г. на ОС-гр. Варна по в. гр. д. № 2200/2019 г.; Решение № 5457 от 23.07.2015 по възз. гр. д. 4411/2015 на СГС, позовавайки се на Решение № 1544 от 7.09.1967 г. по гр. д. № 1073/1967 г., I г. о. на ВС, в което се приема следното: „щом като към изп. д. № 23/1966 г. е присъединено изп. д. № 31/1965 г., всички постъпили по първото дело суми се считат постъпили и по второто. А щом сумите се считат постъпили и по второто, с тях не може да се разпорежда само взискателят по първото дело.“ Решение от 01.04.2014 г. на ОС-гр. Сливен по гр. д. 188/2014; Решение от 20.10.2015 г. на ОС-гр. Сливен по в. гр. д. № 451/2015 г.; Определение от 13.05.2016 г. по в. гр. д. № 187/2016 г.
[5] Решение № 205 от 22.05.2019 г. на ОС-гр. Смолян по в. гр. д. № 172/2019 г.
[6] Решение № 447 от 27.10.2016 г. на ОС-Пазарджик по в. гр. д. № 694/2016 г.; Решение от 23.01.2009 г. на ОС – Сливен по гр. д. № 28/2009 г., ГО; Решение № 124 от 17.07.2017 г. на ОС-гр. Шумен по в. гр. д. № 83/2017 г.; Определение от 22.04.2016 г. на ОС-гр. Разград по в. гр. д. № 95/2016 г. Такова е било и становището, дадено от ТД на НАП-гр. Бургас по изпълнително дело № 1/2016 г. на Съдебно изпълнителна служба към Районен съд-гр. Сливен, видно от Определение от 21.09.2017 г. на ОС-гр. Сливен по в. гр. д. № 389/2017 г.: „Що се отнасяло до ТД на НАП-Бургас, този присъединен по право взискател подал уведомление …, че изпълнителното производство по събиране на публичните задължения на държавата ще продължи по реда на ДОПК по изп.дело № 576/2015г, образувано при публичния изпълнител преди образуваното на изп.дело №1/2016г на СИС при СлРС“. Така и в Решение № 9 от 16.01.2020 г. на ОС – Ловеч по в. гр. д. № 654/2019 г. е посочено, че подобно е било и становището на ТД на НАП-Ловеч
[7] Решение № 110 от 23.10.2019 г. на ВнАС по в. ч. гр. д. № 490/2019 г.; Решение № 377 от 29.08.2019 г. на РС – Ловеч по гр. д. № 10/2019 г.; Решение № 294 от 7.03.2019 г. на РС – Перник по гр. д. № 7019/2018 г.; Решение № 248 от 19.01.2018 г. на РС – Пловдив по гр. д. № 8698/2017 г.; Решение № 494 от 24.11.2016 г. на ОС – Пазарджик по в. гр. д. № 762/2016 г.; Решение № 453 от 28.10.2016 г. на ОС – Пазарджик по в. гр. д. № 693/2016 г.; Решение № 1179 от 5.12.2012 г. на ОС – Разград по в. гр. д. № 379/2012 г.; Решение № 209 от 3.10.2012 г. на ОС – Ямбол по гр. д. № 357/2012 г.; Решение от 23.01.2009 г. на ОС – Сливен по гр. д. № 28/2009 г., ГО
[8] Особено мнение на съдия М. Сандулов по Решение от 01.04.2014 г. на ОС-гр. Сливен по гр. д. № 188/2014 г., който противопоставя тази роля на държавата с нейната роля на „активен“ взискател в принудителното изпълнение по ДОПК. Интерес представлява и допълнителният аргумент на съдия Сандулов – че очевидната пасивност на държавата като присъединен взискател би могла да постави „длъжника в изключително неблагоприятно положение, което може да застраши финансовата му стабилност“, позовавайки се на Решение по делото OAO Neftyanaya Kompaniya Yukos v. Russia (no. 14902/04/ на Европейския съд по правата на човека
[9] Решение № 19 от 25.01.2019 г. на ОС-гр. Пазарджик по в. гр. д. № 48/2019 г. В конкретния случай тази теза е обоснована и с наличието на висящо изпълнтелно дело, образувано от присъединен взискател, по което същият на свой ред имал качество на господар на изпълнението по другото производство. Интерес представлява и фактът, че по-малко от година по-рано същият съдебен състав сякаш застъпва противоположната позиция в свое Решение № 117/26.03.2018 г. на ОС-гр. Пазарджик по в. гр. д. № 141/2018 г.
[10] Пунев, Б. В. Гачев. Г. Хорозов. Д. Митева. Д. Танев. Е. Кръшкова. Е. Балевска. К. Топалов. К. Влахов. М. Златарева. М. Обретенова. М. Бобатинов. С. Кюркчиев. в-Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика, с. 1085.
[11] В чл. 217, ал. 1 от ДОПК е предвидена възможност за присъединяване в изпълнителното производство по ДОПК на „кредитори, чието вземане е обезпечено с ипотека, залог или особен залог, както и тези, които са упражнили право на задържане.“
[12] В съдебната практика се среща становището, че производството може да бъде прекратено поради настъпила перемпция и по отношение на държавата. (Решение от 07.04.2016 г. на РС-гр. Сливен по ч. гр. д. № 108/2016 г.) В правната теория се среща и обратният възглед – че държавата не може с действията си да прекъсне двугодишния срок (Д. Иванов, Цит. съч.).
[13] Сталев, Ж. А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова. Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Десето преработено и допълнено издание. София. Сиела. 2020, с. 1228-1229
[14] Пунев, Б. В. Гачев. Г. Хорозов. Д. Митева. Д. Танев. Е. Кръшкова. Е. Балевска. К. Топалов. К. Влахов. М. Златарева. М. Обретенова. М. Бобатинов. С. Кюркчиев. в-Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика, с. 1085.
[15] Пак там, с. 1093
[16] Решение № 696 от 10.06.2019 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 2331/2018 г.
[17] Пунев, Б. В. Гачев. Г. Хорозов. Д. Митева. Д. Танев. Е. Кръшкова. Е. Балевска. К. Топалов. К. Влахов. М. Златарева. М. Обретенова. М. Бобатинов. С. Кюркчиев. Цит. съч., с. 1085.
